Виолета Портлоук, е певица с артистично име – Вили Рай. Дълго време е живяла и работила в чужбина. В момента е и ръководител на вокална група „Ретротон” към читалище „Тодор Пеев-1871”в град Етрополе. Печелила е много награди, последните 7 са от „Пирин Фолк 2015”.


 Г-жо Портлоук, Вие сте ръководител на вокална група „Ретротон” към читалище „Тодор Пеев-1871” в град Етрополе, разкажете ни повече за групата?
Виолета Портлоук: „Ретротон” съществува вече пета година. Когато реших да живея в Етрополе, хората, които ме обичат в града, установиха, че трябва да направя такава група от зрели хора. Те са от различни професии. Сред тях има млад пенсионер, който градът знае, че може да пее, има инженер, зъболекар, лекари, както и един кръчмар. Цялата група са десет човека общо – 8 жени и двама мъже. Някои имат и семейства, внуци и деца. Имаме около 30-годишна жена, както и 50-годишен член на групата. Ставаме един екип и една компания, едно хубаво семейство. В началото не беше лесно, защото те бяха свикнали да изпълняват по една-две песни хорово. Натрупах репертоар, поработих малко с тях. След време бяха поканени в Сърбия, където им беше първият концерт, в който изпълниха 10 песни в град Бела паланка. Нашият град е побратимен с град Бела паланка. През 2010 година там направихме първия си солов концерт с 12 готови хубави песни, които изпълниха с подходящи костюми. След това бяхме поканени още няколко пъти и бяхме много добре приети. В читалището ставахме все по-добри. Аз избирам популярни песни, тези, които българите обичат, наричам я провинциална музика.
Нашите стари и популярни песни и новите, които не са нито много съвременни, нито са прекалено народни, са една златна среда на българската поп музика. Така станахме любимци на града, участваме в празненствата на града, завършваме програмата и сме от обичаните.
С групата имам пет-шест пъти излизания в чужбина. Канени сме два пъти в Гърция, тази година бяхме юни месец в селище Паралия, Катерини. Ходихме и в Италия. Преди две години бяхме поканени от кметството в град Ричоне, представихме не само града си, но и България, получихме специална награда. През 2013 г. взехме участие в „Охридските бисери” в Охрид, Македония. След няколко дни – на 8 октомври, пътуваме за Черна гора, в град Улцин. На 9-ти имаме задачата да пеем малко по-различно, ще има леко етно мотиви, за да докоснем и нашия фолклор по наш начин. Избрали сме едно-две парчета на „Тоника” и аз имам две авторски песни. Едната е „Провинция”, другата е от Сърбия, докато живеех там успях да преведа, след това направих текст на български език. Очакваме да ни наградят.
Групата е много сплотена. Това е друго мое семейство. Разделям професионалното си занимание с работата в групата. Тук не трябва аз да бъда форсирана напред, а те да бъдат важни.
 Казвате, че групата „Ретротон” се състои от 10 човека, с разнообразна дейност в живота, но ви събира музиката – как успявате да ги ръководите?
Виолета Портлоук: В началото не беше лесно, но е много красиво, когато им покажеш, че музиката има правила, те са и правилата на живота. Първото нещо, което го има и във всяка професия, е взаимното уважение. Второто е, че правим нещо общо. Ние имаме солисти, всеки пее по нещо, но нямаме отделни звезди или лидери. Имаме една обща кауза. Заставайки на сцената да им е приятно, че са самодейци, да знаят през тези минути, които са на сцената, че служат на публиката. Да го направят така, че като обикновени граждани, които имат своята професия да се отпуснат и да се отдадат на хобито си. На всяка цена трябва да съм пълен професионалист. И като такъв трябва да приемам критики, да бъда специална за случая, било то на фестивал или концерт и това за мен е голяма задача, това е професия. При тях е много мило, защото не се ядосват и вече са приятели. Вече знаят като има гаф как да се измъкнат, харесват се да бъдат в костюми, знаят какво значи усмивката към публиката, а магията, която трябва да пренесат, е обща. Времето, което прекарвам е Етрополе е изпълнено с емоции. Аз се уча от тях, защото в провинцията и в малкия град, емоциите са по-видими.
 Говорите с плам за музиката. Пишете и текстове към песни – кои са вашите музи?
Виолета Портлоук: Човек трябва да намери време да се радва на живота си, на това, което има и всичко, което е постигнали да разглежда с позитивизъм. Не мога да говоря за лоши неща. Щастлива съм, когато давам нещо.
Същото става и когато уча децата. Аз съм вокален педагог и на успешни деца, някои, от които сега са в чужбина. Имам едно момиче, което учи при мен, след това влезе в Консерваторията, сега пее някъде по света. Имам още една възпитаничка, която свири на пиано. Но Кристиян – незрящото момче, което за първи път излезе детските концерти, които организирам, е моята муза.
Животът ми е ясен, минах много тежки моменти, космополитна съм – видях и Англия, и Сърбия. Поживях немалко, за да видя, че хората са еднакви и се радват на еднакви неща – здраве, усмивка. В същото време разбрах, че много простите и малки неща правят хората щастливи. Съпругът ми Клиф казва: „Violet, the life is very quick!” (прев. от англ. ез. Виолета, животът е много бърз!). Радвам се, че скоро бях наградена от кметството на Етрополе, от г-н Богомил Георгиев. Години наред съм тяхното пеещо момиче и в града ме имат за даденост. Обичам, когато кажат: „Вили, айде изпей нещо”, в Етрополе не мога да бъда професионалист. Хората тук ме знаят като тяхната Виолета. Ако има пеещо дете, ще ми го доведат да го разпея, ако съм диригент ще им помогна със сценариите на читалището. Покланяла съм се пред 35 000 души с Лили Иванова, когато бях млада и може би съм чакала музиката да ме награди със слава. Славата са трите минути, през които се покланяш и хората ръкопляскат срещу теб.
 Вие сте работили дълги години в чужбина, къде публиката е най-гостоприемна?
Виолета Портлоук:Публиката има сърце навсякъде в света. Музиката е нещо, което няма език. Музиката винаги може да докосне хора, които никога не са те виждали. Искам да си призная, че когато живеех в Белград и вече имах десетина години там, за пръв път ми дадоха да изпея авторска песен на сцената. Когато изпях песента „Ревност” накрая имах едни шепотни моменти. Завърших я с шепот, както когато преди години за пръв път гостувах в Чехия, и видях Жилбер Беко на живо как изпя една песен за розата и шептеше и накара публиката да затаи дъх и да експлодира. Представи си, аз, където толкова време съм била след своята Музикална академия, не пея на моята българска публика дълго – изведнъж получавам тази тишина в Белград. Никога няма да го забравя. След това на другия ден се събуждам и всички телевизии и радиа говорят за Вили Рай. Усещала съм това нещо, когато отидох със съпруга си в Англия, и на едно голямо парти застанах пред публиката и изпях една българска песен. Ние може много да пеем, виждам и форумите, които пеем чужди песни. Българските деца пеят страхотни английски песни, но аз изпях една българска песен – „Притури се планината”. Такъв аплауз получих тогава, но когато се поклоня пред етрополска публика, когато те станат на крака, когато познават едва ли не тяхната Виолета по улиците, която виждат и следят нейния живот, за мен също е много скъпо. Има моменти, които помня. Помня концерта си с Лили Иванова пред 35 хиляди души, пред които като се поклоних не можех да си вдигна главата. Помня отделни мигове, в които съм летяла над публиката. Нямам такъв отговор къде са гостоприемни хората. Музиката говори с един език. Може да пееш на арабски, на български, но ако имаш магията и я пренесеш на публиката за 3 минути си свършил работата.
Вие говорите за обединяване, но аз ще ви задам още един въпрос, който по-скоро може би е за разединяване – развивате музикални школи в България и в Сърбия. Къде българският артист получава по-голямо признание?
Виолета Портлоук:За съжаление навън. За съжаление българският артист е много ценен навън. Познавам свои колеги, които свирят във Филхармонията, които са страхотни. Познавам много български музиканти, български добри групи с много талантливи момичета, деца, които тук биха били страхотни. В България нямаме професията на певица. Това идва от думата фабрика за певици, тези форуми, които сега гледаме като „Music Idol”. Децата завършват консерватория и после къде отиват? Нашата публика посреща страшно много Слави Трифонов, много аплодира на популярните добре обработени фабрики за певци, както „Пайнер” и други. Ние нямаме тази фабрика да предложи и да направи целокупен концерт, в който да представя нови певци, старите си певци да уважава, да прави постоянни концерти. Имаме отблясъци. Нямаме радио да популяризира, нашите радиа са повече чужди. Очаквам това време да дойде. Кажи ми, като се чувствам европейка, колко български певци представят България в Европа и колко знаем за тях. Иначе ние имаме страшни школи. Това е болна тема за мен, защото ние можем да смажем света с таланти, но нямаме тази институция, която да защитава артиста. Не мога да се нарека професионалист, защото аз не изкарвам пари от своята професия, като в чужбина съм печелила толкова награди и не ме викат. Кой да бъде моят пиар, коя е моята фабрика? Коя е моята институция, която да представям? Нямам такава. Излизам самостоятелно на някой фестивал, нося си професията в сърцето и това е. Много наши естрадни певци в мизерия умират, което е застрашаващо. Ако аз не съм педагог и не работя към читалището, за да получавам заплата, не знам как ще мога. Всичко е свързано с живота, но аз съм скромна и харесвам своето вдъхновение тук и намирам себе си на тези години удовлетворена.
Тази година на „Пирин фолк” отново се превърнахте в най-номинираната на фестивала, със 7 отличия. Какви са професионалните Ви стремежи от тук нататък?
Виолета Портлоук:Виждам противоречията за моите награди. Искам да кажа, че е много хубаво, че „Пирин фолк” се случва, защото има жива сцена. Няма „Златен Орфей”, няма никъде вече живи сцени. Не виждам нещо, което да гледаме по телевизията и да се радваме на такива концерти. Обичам да представям нови неща. Искам нещо ново да се случва. Спечелих награда, но много хора казват, че не пея македонски. Много се радвам на тези награди. Моята амбиция е да промъкна точно тази линия, ако имам възможност, да направя един албум с балкански мотиви. Харесва ми духовата музика, от която съм впечатлена. Харесват ми тези балкански ритми, които искам да представя по малко по-съвременен начин. Мисля, че не можем да учудим света с тяхната музика, а с нещо по-различно. Няма да имитирам Горан Брегович, но при всички случаи съм вдъхновена от това, че балканската музика може се представи на голяма сцена и да се представя пред света. Амбициозна съм, имам една песен, която искам да направя и на английски език.
Значи да очакваме албум от Вас?
Виолета Портлоук:Да, искам до края на следващата или до средата на следващата година да съм го завършила. Сигурно ще участват сръбски автори, защото там работя със звездите Раде Радивоевич, Александър Ковачевич и Граич, човекът, който пише за „Евровизия”. През октомври съм поканена в Македония за участие във фестивал. Няма да успея, защото съм в Англия по това време, но може и македонска песен да направя някакъв такъв микс. Да бъде с много позитивизъм, точно така както са в „Пирин фолк” последните нещата, като „Ех, да ми е”, „Македонско оро”, „Който обич няма”. Моята балада, която беше много хубава „Сянка на мъж” беше доста кахърна и сега ми се иска да вляза в друг свят – малко по-радостен.