Иванка Антонова Гръбчева е доайенът на телевизионните режисьори в БНТ. Направила е стотици емисии “По света и у нас”, над 60 “Панорами”, над 150 събитийни предавания и уникалните на брой 500 предавания с Тодор Живков.
Участвала в създаването на няколко филми за Етрополе, но по думите й, днес няма нито един запазен.
В Етрополе я наричат леля Ваня, леля Ванче, леля Иванка, баба Иванка, другарката Гръбчева или просто Иванка Гръбчева.
Това е тя, както и да я наричате, все ще й приляга, но не и „госпожа”. Защото тя не се вписва в познатата ни представа за аристократично потекло. Тя дори не е и „човек от народа”, тя е самият народ. Тя е във всяко по-значимо мероприятие в града и Общината.
Преди един месец, на 5 септември, навърши 89 години и не само, че живее в Етрополе, но можете да я срещнете на всяко обществено мероприятие. И не само да присъства, а да взима дейно участие – според случая, с изказване или във веселието, ако има такова. На Международния празник на възрастните хора на 1 октомври води хорото в ресторанта на х-л „Еверест”.
Когато преди няколко дни беше организирано почистването на Етрополе, баба Иванка се включи и в него. На 89 години!
И още нещо, тя е участвала и при откриването на Рудник „Елаците” с участието на Тодор Живков.
Участието й в акцията по почистване и  най-вече 89-та й годишнина е поводът за това интервю, което предлагаме на читателите на Етрополската секция на botevjrad.com.
Възрастна, много жизнена и дейна жена, с феноменална памет - помни имената на свои ученици и учители, дати, подробности от събитията, за които разказва.


Съдете сами:


Как се чувства Иванка Антонова Гръбчева като интервюирана – от другата страна на микрофона?
Чувствам се не зле, като знам тънкостите на интервютата. С това интервю се чувствам по-смело, защото подлежи на обработка.


Как оценяваш твоите 89 години в днешното време? Какво са за теб тези 89 години?
И хубаво и трудно. Човек да стигне до тая възраст житейска е сложен проблем.
Но аз съм доволна от това, което съм преживяла. Доволна съм от това, че моята първа усмивка, моят първи клас е бил в Етрополе. Останах в Етрополе - за мен Етрополе е всичко, обич. За мен Етрополе е люлка на радостта, на щастието.
Аз съм дъщеря на един сиромах - Стоян Гръбчев и на съпругата му Иванка Паликарова. Баща й е бил най-богатия в Етрополе. Делили са мегдан по богатството с бащата на Христо Ясенов.
Завършила съм в Етрополе трети прогимназиален клас и първи клас от стопанското училище. Баща ми беше категоричен повече да не ме учи, тъй като сме нямали средства. Така е постъпил и с най-голямата ми сестра – един клас й е останал да завърши прогимназия и той я е спрял от училище, за да помага в къщи на мама да гледа децата. Ние сме били 7 деца: едно от тях е починало много рано, а другото - момче, е починало на 10 години. Така сме останали 4 момичета и един брат.
Така останах у дома, с тенденция да ме прати в София, като работник във фабрика „Платно”. Директорката е била етрополка, с етрополски надзиратели.
Беше по време на бомбардировките над София. Така нещастието на онези хора се оказа щастие за мен, защото си останах в Етрополе.
По това време имаше един прекрасен етрополец, родолюбец, който беше директор на т.н. тогава Дърводелско училище. Той създаде към него Стопанско училище с ранг на средно гимназиално образование. Който го завърши с матура, имаше право на висше образование.
Там преподаваха много добри учители. Един от тях беше Иван Кацаров, който ни преподаваше счетоводство и калкулация; Райна Матеева ни преподаваше шеф и кройка, Бръмбаров ни преподаваше и т.н.
Аз се ощастливих, благодарение на Христо Илиев, който дойде при майка ми и каза, че всичко което трябва да се прави, го поема училището.Като ме запишат няма да се внасят такси и други такива неща.
По това време четвърти клас беше задължителен за всички ученици. Може да се повтаря няколко години, но непременно да се завърши четвърти клас. В противен случай родителите плащаха глоби. Аз го завърших с отличен успех.
За втори път бях щастлива, когато дойде 9 септември и брат ми се завърна от затвора. Записах се ученичка в Трета девическа гимназия в София. Бях секретар на РМС.
Когато се откри гимназията в Етрополе, аз се върнах тука и се записах да уча в нея. Тя беше един голям принос за Етрополе. Директор беше Късметски. Класовете бяха сборни, нямаше го разпределението на учениците по възраст. Учеха ученици от 1930 с такива от 1925-1926 година. Малко бяха такива, но ги имаше - така на д-р Начева баща й беше един от по-възрастните.
За преподаватели бяха доведени млади учители-стажантки. Една от тях беше Николина Хлебарова, която в един период от време ни беше класна. Роза Хаджибашева ни беше по география. От младите учители беше Манол Манолов – по рисуване и музика, Миленков – по френски език, Савов – по литература Борис Павлов. Това бяха млади, горящи от желания да бъдат действително полезни.
Едно здраво ядро, което създаде добри кадри: академик Александър Герчев, Иван Савов, който стана заместник-министър, Лазар – един добър адвокат, Лазар Генчев – от директор на завода за полупроводници в Ботевград се издигна до заместник-министър.
От тая гимназия излязоха истински кадри. Ние тогава учехме за знание, а не за дипломи. Понеже родителите ни бяха бедни, ние учехме, за да бъдем полезни на тях и на обществото.
Учителите не деляха хората на бедни и на богати, а работеха с нас така, както трябва да се работи.
В града имаше и богата културна дейност, най-вече в читалището, което в последствие изгоря и сега е пред събаряне. Поклон ще сторим на Цоло Вутов, ако го реставрира. Той направи много за града, направи прекрасен център и, който е идвал в Етрополе преди години, остава възхитен от сегашния вид на града. Надяваме, очакваме да направи и читалището. С реставрацията на някогашната читалищна сграда да стане културен център.  
Правила съм очерци за етрополе: един двайсетминутен филм, един трийсетминутен филм. Филми за фарика „Тодор Доков”, за „Елпром”, за „Първи май” и всичкото това съм  дублирала и съм го донасяла като филмов материал. Давала съм копия от тези филми на всеки кмет по онова време, но  сега се оказва че няма никаква следа от тези неща.Защото никой не се интересува.
  
Като стана вече дума за това, какво са направили „Елаците” в Етрополе, искам да те попитам: какво са те за града ни в днешно време? Питам, защото знам, че твой телевизионен екип е заснел откриването на рудника по онова време.
За „Елаците” мога да разкажа цели истории. Знам ги като природна даденост – боровите гори, които дават името на местността.
Когато се завърнах в Етрополе, през 1945-946 година в Етрополе са дошли първите руски геолози. Бяха на квартири в града.
По това време кмет беше Иван Гаврилов, който взимаше активно участие в работата на тези геолози. Той ме изпрати за техен преводач.  
Негова дъщеря беше Марийка Гаврилова – неговото цвете, което вирееше в бурната борба срещу фашизма.Тя беше районен младежки секретар на РМС.     
Беше лежала по затворите, болна от костна туберкулоза и накрая убита от тогавашната власт. Докато беше болна на легло, бях постоянно до леглото й, помагах с каквото мога. Това го е накарало да ме изпрати за преводач на геолозите.


С какво са допринесли тогавашните геолози-руснаци за развитието на „Елаците”?
В преводите, в които аз участвах, те казваха, че бъдещето на Етрополе е в минното дело. „Елаците” са пълни с благородни метали. Въобще, бъдещето в икономиката на Етрополе ще бъдат „Елаците”. По това време мината в Бухово беше открита. По-конкретно казваха тогава: „ако Бухово го има, главата на Бухово е в „Елаците”.
Сега се питам, как би се развило Етрополе без „елаците” - нямаше да съществува като град. Щеше да бъде географско и историческо понятие.
Защото виждате, че от тези безбройни заводи, които имаше, сега кои са, броят се на пръсти.
Какво е дал”Елаците” на Етрополе през годините ли - рудодобивът е бил люлката на града още когато е бил на Св.Атанас.
Преди официалното откриване на Рудника, на което присъства Т.Живков, Георги Павлов, който беше министър, каза че с „Елаците” прави една услуга на Етрополе -  че при нас е останала чистата страна на рудодобива.
Първият ми филм за „Елаците” е при откриването и започване на работата на Рудника. След това съм идвала като гл.режисьор на правителствения екип.
За мен „Елаците” са едно богатство, една даденост за Етрополе. И не само за него, за цяла България, защото доходите, които идват в момента към бюджета са много повече от това, което идва. Да не говорим за сивата икономика.
За нас е голямо богатство това, че се ръководи от господин Цоло Вутов, който не е отказал и, който не е спрял да помага на Етрополе.
И аз казвам не само това, че Етрополе трябва да е щастлив град заради това природно богатство, но и заради това, че е в ръцете на честни и предани хора които не злоупотребяват с нищо, а помагат с всичко, каквото може да се помогне.
Спомням си онова Етрополе в детските ми години, когато ходехме по камъни с налъмите. С пясъчно покритие беше само центъра. Останалото беше калдъръми, кал, мръсотия невиждана. Сега надлъж и нашир всичко е в асфалт и се поддържа добре. Всичко се прави да е добре за хората. Ето защо всички етрополци трябва да са доволни, че ги има „Елаците”. Защо не всички оценяват това което се прави в този град?
Има хора които не са доволни и с много болка ги понасям тези неща. Все едно не са доволни от мен, защото аз съм започнала там преди някои хора да знаят, че ще го има рудника. Аз съм свидетел на това, което се прави там. Била съм на откриването му.
Мисълта ми за „Елаците” е това, че те са дадено богатство от бога да ги имаме в Етрополе. Това е богатство от незапомнени времена -  първите златни монети по времето на Иван Асен са сечени с етрополско злато, първите оръдия правени по онова време са правени с рудата от нашия Балкан.
Темата за „Елаците” е свързана и с екологията в нашия район.
Към Рудник „Елаците” беше откритата пречиствателна станция за водите от деретата.
Тя струва много, но тя струва много и като нещо, което помага на хората -прочиства всичко и имаме едно предимство относно природната екология.
Може да се говори за замърсяване на въздуха. Нека се запомни от всички,
че въздухът граница няма. Замърсяването идва откъдето го донесе вятъра, така че не трябва да се винят „Елаците” като замърсител.
Искъра беше чист и водата беше бистра до табаните. От там надолу до фабрика „Тодор Доков”, от месокомбината пускаха мръсотии във водата.


Кое те накара да помагаш за почистването на града при последната акция?
Аз не съм с нищо помогнала, просто исках да се видя с тая младеж.
Да се порадвам, че има хора, които държат на този ред, на който ние сме държали навремето. Щото като млади бяхме бригадири и никой не ни плащаше.


Виждаме Иванка Гръбчева да води на всяко обществено мероприятие хорото?
Това са радости в живота.


Къде се чувстваш по-добре – в Етрополе или в София?
В Ерополе една степен се чувствам по-добре, защото тук съм се родила, живея и тук искам и да умра.
В София  ми е също добре, защото там съм отишла 1948 година, като първият ми семеен дом в София е била царската конюшня. Там съм преживяла в нея с двайсетдневно дете. Това е периода когато стърчаха обгорели стени от бомбардировките. Съпругът ми работеше там. После се прехвърли в така наричаните тогава „Особени имоти”, което после прерасна в УБО. Когато разбрах че горят царските конюшни, с много болка разбрах че гори първата ми семейна квартира.


Коя е тайната на дълголетието?
Не мога да кажа. Вероятно труд, постоянство и, може би да е пресилено да кажа, но съм водила честен живот. Живот, който подлежи действително на
анализ. Не съм прекалила в нищо, освен в работата. Обичала съм работата, тъй като тази работа ме създаде
За финал, кое ме крепи в живота ли - две неща са били: силната любов и моя упорит характер...
Не! Това не е финал...Животът продължава.


Финалните думи?


За финал искам да се обърна към младите хора на Етрополе, да остават тук и да работят за просперитета и бъдещето на своя град. Етрополе е на повече от 2000 години и трябва да го има и за в бъдеще.


Записа: Христо Христов