Местните поети Симеон Ангелов – зам.-председател на Сдружение на литературните творци „Стамен Панчев”, и Стаменка Петкова – член на организацията, участваха със свои стихове в музикално-поетичния спектакъл, организиран от Съюза на независимите български писатели. Събитието се състоя вчера в Мраморното фоайе на Столична библиотека. То бе посветено на Световния ден на поезията – 21 март. 


В поетичната проява участваха  акад. Марин Кадиев, председател на СНБП, който представи дейността на Съюза и тенденциите в развитието на българската литература, Никола Герджиков, Даниела Атанасова, Ина Крейн, Георги Балабанов, Латинка Златна, Георги Киров, Лили Николова, Петър Нешев, Дора Милева, Лили Филипова, Димитър Генчев, Ася Дертлиева, Петър Вангелов, Любомир Константинов-Феликс и други. 


Световният ден на поезията се отбелязва от 1999 година насам по решение на Генералната конференция на ООН по въпросите на образованието, науката и културата, проведена в Париж. В декларацията на ЮНЕСКО се посочва, че целта на Световния ден на поезията е "да се даде признание и сила на националните, регионалните и интернационалните организации за поезия".


По повод днешния празник на поетите, публикуваме стихотворението на Симеон Ангелов:


ПОЕТ


В свирепото време на пошлост и безхаберие


отвсякъде дебнат натруфено груби слова


и гроб ми копаят страхът и недоверието,


а аз безимотно си „свиркам” - какво от това!


 


Какво от това, че отвсякъде стрелят със думи


и няма завършена мисъл, ни срам, ни морал...


А някой нарича ме още красиво - безумец,


но горд съм с това, че по нещо на всеки съм дал?!


 


На гладния - залък от моите стихове прашни,


на жадния - глътка живителна рима без грим,


на слабия - строфите остри, беззъбо опасни,


на плахия - ритъма свой, неустоим...


 


Не съм нито праведен, нито покаял се грешник…


На словото нося през дните венеца трънлив,


но моите думи са чисти, реални, човечни


и ме поддържат с надежда, затрогващо жив!


 


Такъв е животът ми – простичък, но и различен


и още живея го страстно, безумно щастлив


и стихове пиша - незнаен, но сеизмичен -


а те си остават за мен - прерогатив!


 


Така е било, така „и вовеки” ще бъде -


поетът се бори на своя словесен тепих,


възкръсва във времето - сам и безсмъртно обвързан


със нищо не чакащ, но вечно запомнящ се стих!...