Алекс Хайрабедян е изпълнителен директор на фирма “Паплайф”. Тя  основана през 1989 г. като обединение между белгийската "Солвей" и австрийската "Винербергер". Дружеството започва дейност в три страни - Австрия, Франция и Германия. От 1990 г. до 2008 г. компанията непрекъснато се разширява, като купува заводи в Европа и навлиза на пазарите в Северна Америка, Русия, Обединеното кралство и Украйна. През 2006 г. инвестира в строителството на завод и в Русия.
Разполага общо с 29 производствени бази в 28 страни.
През 2005 г. "Пайплайф" отваря търговско представителство в България, в Пловдив, а сега строи фабрика в Ботевград. Стойността на проекта е 32.4 млн. евро.

Г-н Хайрабедян, как реши компанията "Пайплайф" да построи завод в България?

- Идеята дойде с развитието на потенциала на балканския пазар. Изчислихме, че при 40 млн. жители предполагаемият обем е доста сериозен и може да бъде сравняван с пазар като Полша. Така взехме решение да започнем производство. Двоумяхме се между Южна Румъния и България, спряхме се тук, защото мястото е по-централно.

Няма да сте единствената фирма, която предлага тръби, притеснява ли ви конкуренцията?

- Има засилена конкуренция, но компаниите, които работят с нови технологии, са малко. В завода ще произвеждаме с най-новото поколение машини за България. Изделията ни ще бъдат с по-добро качество и по-ниска себестойност.

Освен това конкуренцията е при стандартните продукти, а "сърцето на производството" ни ще бъдат профилирани тръби за канализация. Технологията позволява с малък разход на суровина да се произведе нещо изключително здраво и на ниска себестойност. От 2006 г. продаваме такива тръби в България, като ги внасяме от Полша.

С 32.4 млн. евро вложение "Пайплайф" е инвеститор клас А от началото на 2009 г. Какви облекчения сте ползвали досега?

- На практика никакви. И не са виновни отделни хора, а принципът на работа и организацията в държавата. Агенцията за инвестиции на практика няма никакви правомощия. Оттам не могат да направят абсолютно нищо, освен да ни поискат документи, за да ни издадат сертификат.

Той от своя страна служи единствено за изграждане на имидж и нищо повече. Може би за асфалтирането на пътя до завода, ако наистина се случи. Настилката беше лоша още от началото, затова попитахме какво ще стане с пътя. От общината ни отговориха, че ще видят. След това ни поставиха въпроса не може ли ние нещо да направим, аз казах – не. Така общината пое ангажимент да го направи, но само устно.

Местната власт е убедена, че трябва да поддържаме общината вместо нея. В интерес на истината грешката беше наша - ако бяхме разбрали предварително през какво ще минем, най-вероятно нямаше да инвестираме в България.

Как се спряхте на Ботевград за строежа на фабриката?

- След като решихме да инвестираме тук, започнахме да търсим локация. Не получихме никакво съдействие от която и да е било българска институция, включително Българската агенция за инвестиции.

Очаквах, че като отида в агенцията, те ще ми кажат "да, чакай да отидем в тази община или онази, тук има общинско място и т.н.". Там обаче получих отговор - "ето ви сайта на индустриалните зони в България, вижте". Нямаше нужда да ми го показват, аз и преди това го бях погледнал.

Очаквах съдействие, защото знам, че има страшно много общински места, които стоят и които можеха да се дадат на инвеститор като нас на преференциална цена, за да вложим парите си, да открием нови работни места и бизнесът да върви.

След като не получихме съдействие, се принудихме да работим с агенция за недвижими имоти. Гледахме терени на много места. Бяхме се ориентирали по оста Видин – София – Пловдив. Намерихме няколко интересни, но тук възникна друг проблем, който в България е нерешим на практика.

Собствеността се доказва изключително трудно и е много рисковано да се купуват парцели, особено когато искаш да инвестираш около 2-3 млн. евро.

Винаги остава съмнението, че утре може да се появи наследник на наследника, който да каже, че това място е на дядо му и започваме да се съдим. Не сме фирма, която би искала да се занимава със съдебни дела. Изгубихме около седем месеца да търсим. Мястото, което купихме, криеше рискове и все още крие, но според адвокатите ни те са премерени.

В края на 2008 г. държавата реши да изгражда готови индустриални зони, включени в "Национална компания", не ви ли предложиха да инвестирате там?

- Това, което се прави тук, е, меко казано, несериозно, защото на практика всички индустриални зони са частни.

Предложиха ни две, но те бяха частна собственост на известна строителна фирма. Компанията е решила да прави индустриална зона, купува парцели, кoмасира ги, променя предназначението им и търси такива като нас, за да може да им ги продаде на сериозни цени. Това по никакъв начин не е свързано с държавата. До момента, в който ние търсихме, 80-90% от индустриалните зони бяха частни.

Какво стана, след като избрахте мястото?

- Започнахме да търсим строителна фирма, както и да подготвяме нужните проекти за получаване на разрешение за строителство. Тук се сблъскахме с факта, че в България една община, колкото и малка да е тя, има право да прави с инвеститор като нас каквото си пожелае.

Общинският съвет определя по собствено усмотрение големината на всички такси. Например, ако разрешителното за строеж в София струва около 8-10 лв. на кв.м, а когато има съществуваща постройка, сумата е наполовина, тоест 4 лв., в Ботевград разрешителното за строеж струва 14 лв., независимо дали има съществуваща постройка, както е в нашия случай, или не.

И още - в София разрешително за строеж се плаща само за застроени площи, за зелените и за асфалтираните площи не се плаща. В Ботевград се плаща същата сума за открития терен, която плащам и за застроения от 7000 кв.м. Така 90 хил. кв.м по 14 лв. на кв.м ни излизат около 1.3 млн. лв. Това е само разрешение за строеж, нищо друго.

Разходите на общината, за да го издаде, са може би 1000 лв., може да са 5000 лв., дори 10 хил. лв., но не повече. Те все пак получават готови проекти, няма нужда да проектират нищо. Ние плащаме на проектанти, инженери и строителен надзор за проекта, за да го подготвят и съгласуват с институциите.

Колко време отне съгласуването на проекта?

- Нямахме проблеми от гледна точка на време, но разходите за разрешения, съгласувания и други са просто убийствени. Такива такси няма никъде по света.

Искам да отбележа и друг фрапиращ факт. В тази община, и в която и да е било в България, не се получава нищо писмено. Когато плащаш таксата за разрешително за строеж, не получаваш никаква фактура, абсолютно нищо.

Някой ти казва, дори понякога по телефона – трябва да платиш еди-колко си по сметката на общината. Чак когато ги платиш, получаваш документ. Така никой не ти показва кое как е изчислено предварително.

Друг абсурд е, че след като станахме собственици на терена, първото нещо, което общината направи, е да ни поиска такса "смет" и данък "сгради". Аз обясних, че данъка ще платим, но ние не работим и не би трябвало да плащаме такса смет.

Че при нас в момента няма битови отпадъци, а за строителните сме платили на строителя, за да ги депонира. Отговориха ни, че няма значение, защото общинският съвет така е решил и защото в Ботевград всички лъжели с боклука.

За 2009 г. таксата смет възлиза на 45 хил. лв. за услуга, която на практика не сме ползвали. Същата сума ни беше начислена и за 2010 г., въпреки че фабриката все още не работи. Тук ви спестявам и факта, че таксата смет беше изчислена на база отчетна стойност на предприятието, което се прави само тогава, когато не може да се определи реалният размер на отпадъците.

В нашия случай не е правилно, защото "Пайплайф" на практика работи с безотпадъчна технология и плащането по реален обем ще ни излиза в пъти по-евтино.

След като получихте разрешителното, започнахте ли строежа?

- Пред получаването на самото разрешително за строеж имаше още пречки. Цялата организация на строителството в България е непроходима джунгла, където дори фирми с 20-годишен опит и надзор с 40-годишен опит понякога не могат да се оправят.

Условията непрекъснато се променят. Опитах се още през май 2008 г. да разбера каква е процедурата, но никой не можеше да ми каже стъпките една след друга в хронологичен ред, без да изпусне нещо или да размени етапите. Това е една от причините за закъснението на проекта.

В допълнение дори и тези стъпки, които е могло да правиш едновременно, никой не ти казва, че може да се възползваш от това.

Цялото удоволствие ни струваше четири месеца. Проектът минава през много институции за съгласуване. И тук срещнах абсурди, които никой не може да ми обясни. Например – след като областната дирекция за пожарна безопасност съгласува проекта, дойде на проверка районният представител на същата тази дирекция и ни предписа допълнителни мерки.

Самото строителство не ни създаде никакви проблеми. Много съм доволен от фирмата, с която работих. Имахме забавяне единствено заради лошите метеорологични условия, но закъснението ще бъде малко и очаквам, че след три седмици ще приключим.

Цялото интервю с Алекс Хайрабедян може да прочетете в днешния брой на вестник “Дневник”.

Сн.: вестник "Дневник", фотограф Красимир Юскеселиев