Радина Кърджилова влиза в образа на Лора в легендарната пиеса на Тенеси Уилямс „Стъклената менажерия", премиерата на която мина в театрална работилница „Сфумато". Режисьор е младият Григор Антонов, познат ни с постановката си „Глупаци" от Нийл Саймън в театър „София". В останалите роли са ангажирани Росица Александрова и Тодор Кайков от Пазарджишкия театър, както и Тони Минасян, добил популярност от сериала „Седем часа разлика". Сценографията и костюмите са на Ванина Гелева, музиката - на Христо Намлиев.

- Каква е вашата героиня Лора?

- Пиесата е базирана върху спомена на Том Уингфилд, който е брат на моята героиня Лора в „Стъклената менажерия". Лора Уингфилд има психологически проблем. Има комплекс за малоценност, тя живее в свой собствен свят. По цял ден се занимава със стъклените си животни и грамофони плочи, останали й като спомен от баща й. Момиче, което има много голям проблем с общуването с външния свят.

Реалният свят не я приема, нито тя приема света около себе си. Тя е човек, който от самото си раждане досега е затворен в себе си. Най-големият й страх е, че реалността и обществото могат да я изядат.

Джим е пратеникът на реалността, на бита, на страстта на живота. Когато тя се среща с него, разбира, че пътят й оттук нататък е начертан не към по-хубаво, а към приемане на това, че „аз съм такава и никога няма да се променя". „Светът няма да може да ме приеме такава, каквото съм". Защото това е наложено. За съжаление, в съвременния свят малко са случаите на хора с такива проблеми, които са приемани и уважавани от обществото.

-Защо екипът ви се спря на тази пиеса? Какво искате да кажете с нея?

-Започнахме да я работим, защото малко съвременни режисьори напоследък поставят Тенеси Уилямс. Коко Азарян, Бог да го прости, беше направил много хубави неща. Красимир Спасов доста е работил върху неговата драматургия. Това е предизвикателство. Пиесата е трудна, психологическа. В нея режисьорските решения не са толкова важни, колкото актьорското присъствие. Въпросът е по-скоро към Григор Антонов, но избрахме тази пиеса, за да покажем, че понякога да избягаш от себе си, от живота си, който си водил, е вечно, мъчително душевно терзание, което те връща назад. И винаги живееш в спомени, колкото и да се опиташ да избягаш от миналото си. В случая, това минало е доста тягостно, противно, задължаващо и тежко за живеене.

- Щяхте да правите „Котка върху горещ ламаринен покрив" пак на Тенеси Уилямс?

- Този проект отпадна. Тенеси Уилямс ме занимава и ми е любопитен, защото всичките му персонажи са сложни. Ако успееш да ги направиш по точния начин, да ги намериш чрез себе си. Едно нещо не може да го изиграеш. Персонаж не може да се изиграва, а просто го предлагаш през твоята призма - „аз в дадените обстоятелства". Тенеси Уилямс много работи с персонажи с дълбоки психологически проблеми, а това е много интересно да разнищиш. Да разгърнеш актьорската си природа дотам, докъдето можеш, докъдето си стигнал на даден етап.

- Казахте „актьорът не може да играе". Значи всеки път наистина трябва да преживявате емоциите на героините си? Как се справяте?

- Концентрация, само това мога да ви кажа. Нищо друго. Концентрация и да се събереш. Да се изчистиш от битовизма, който те заобикаля.

- А като излизате от театъра, в живота не ви ли влияят чувствата на героинята?

- Аз съм емоционален човек. Понякога ми влияе, понякога - не. В повечето случаи ми влияе.

- Как се изразява това - приемате чертите на героинята ли?

- Не. Когато един персонаж стане част от живота ти, той неимоверно ще ти прави компания от време на време.

- Подобна трудна роля играхте и в „Пухеният".

- Това беше само монолог. Беше пак изпитание. Беше хубаво режисьорско решение на Стайко Мурджев. То беше краен, върхов момент, свръхакция, която много бързо се изпарява. Това е нещо, което го преживяваш на мига, и после самото му пресъздаване понякога или се получава, или - не. Пак казвам, когато правиш нещо в кратка монологична форма, то е крайно кратко изживяване, което изчезва много бързо. Но въздействието му е много силно.

- Когато преди повече от две години говорихме с вас и със състудентите ви от НАФИЗ, бяхте готови да напуснете България. Да опитате навън. Сега в какво настроение сте?

- Разбира се, когато имаш възможността и предложенията, защо да не опиташ в чужбина. Но хората, с които работя тук, ми имат доверие по някакъв начин. Тук имам още какво да науча. Ако съдбата ми отреди да се задържа възможно най-дълго на театралната сцена, със сигурност на този етап няма да се замисля за отиване в Европа или по-далеч.

- Някои от вашите състуденти - Явор Бахаров, Бойко Кръстанов, влязоха в трупите на театрите, вие имате ли предложение?

- Да, но засега ще го запазя в тайна.

- Какво ви предстои след премиерата на „Стъклената менажерия"?

- В началото на март започвам репетиции в Армията в „Кой се страхува от Вирджиния Улф" с режисьор Красимир Спасов.

- Какво ви се играе?

- Много са ролите, ако сега започвам да ги изреждам, няма да ми стигне времето. Всичко, което един артист има право да избира. Правя неща, които ме интересуват, които ме провокират, за които смятам, че ще обогатят моята актьорска професия. Дори и моя мироглед, моята вътрешна хармония, моето усещане за избора ми. Защото хубаво е един артист да отсява. Да не искаш да изиграеш всичко, защото всяко нещо идва на етапи. Не бих могла да кажа, че има лоши пиеси. Но има неподходящи пиеси и пиеси, които дори да бъдат поставяни, те не биха оставили нищо у зрителя. Така че актьорът трябва да избира, защото правилният избор е умният избор.

- Значи сигурно отказвате роли?

- Да, отказвала съм засега две неща, които мисля, че не биха ми помогнали на мен лично. Не искам да преяждам.

- Осланяте ли се на някого, когато репетирате? Освен на режисьора, разбира се. Допитвате ли се до някого, или предпочитате сама да се справите?

- Предпочитам сама, защото когато сам си се измъкнал от дупката и блокирането, тогава удоволствието е много по-голямо. Не се допитвам до Деян, нито до когото и да е било друг. Гледам сама да се справям с нещата, дори и да е вярно или погрешно.

- Да, но това би ви спестило много усилия.

- Да, но искам пътя аз да си го изживея.

- Споменахте Деян Донков. Как съжителстват двама актьори? Трудно ли е, или обратното - ви помага?

- Една връзка е компромис. Разбира се, че си помагаме. Имаме нашите си моменти. Той ми разказва, аз също, но не го питам: „Кажи ми това как да го кажа или направя?"

През март Красимир Спасов започва репетициите на „Кой се страхува от Вирджиния Улф" от Едуард Олби в театър „Българска армия". В постановката ще участват Иван Радоев, Стефка Янорова, Веселин Анчев и Радина Кърджилова. Сценограф е Красимир Вълканов. Премиерата се очаква към 20 май.