Тодор Живков и бащата на Сергей Станишев са получавали книги от ЦРУ. Това е станало между 1967 и 1973 г. През 1967 г. Живков или негов сътрудник, е върнал подписани обратни разписки за получени два тома на френски - “Атлас на западната цивилизация” и “Книга за европейския парламент”. Димитър Станишев пък получил книги през 1973 г. Това става ясно от непубликувани материали в архив “Отворено общество” в Централноевропейския университет в Будапеща. Част от тях са от института “Хувър” в Калифорния, пише "24 часа". Записките са от личната колекция на американския изследовател Алфред Рейш (виж по-долу), който описва в проучването си “Горещи книги в студената война” 35-годишната секретна програма за разпространение на книги към комунистическия блок, финансирана от ЦРУ. 18 страници от книгата, публикувана през март 2013 г., разказват за трудния пробив на тайната идеологическа акция в България. В тези страници имената на Живков и Станишев-старши не фигурират. Остава загадка защо Рейш не ги е включил в проучването - 81-годишният изследовател почина 2 месеца след публикуването на книгата и така не успя да даде обещаното интервю на “24 часа”. Скоро след смъртта му обаче съпругата му Ирен Рейш дари личния му архив (виж долу) на университета в Будапеща. Видно от записките, Живков и Станишев-баща не са единствените сънародници, получавали западни заглавия. (Кои са другите - виж тук) “От 5-те източноевропейски държави, които са били обект на програмата на ЦРУ, в България и Румъния е налагана най-свирепата цензура. Това е една от причините отговорите за получени книги и исканията за нови поне в началото да са много по-скромни в сравнение с Полша, Унгария и Чехословакия”, каза приживе Рейш. От книгата става ясно, че масивната програма за разпространение на издания е имала значително влияние върху хиляди интелектуалци, професионалисти и студенти в Източна Европа. “Благодарение на интензивния поток на западни книги, чийто брой трябва да е достигал около 300 хил. годишно, западните политически идеи и култура, философия и икономика успели да пробият желязната завеса”, сподели изследователят, докато правеше проучването. Идеята за масираното пращане на книги от Запад към Изток, която била пазена в дълбока тайна по време на студената война, принадлежи на Сам Уокър-младши - шеф на секция в “Свободна Европа”. През 1956 г. той предложил избрана литература да бъде насочена към комунистическия елит и поддръжниците на режима на Изток. Инициаторите знаели, че източните служби налагат контрол над пратките, но въпреки това не се отказали. По-къс но директорът на “Свободна Европа” в Мюнхен Джон Матюс нарича акцията “тайна програма “Маршал” за ума”, а Збигнев Бжежински пише: “Чрез отварянето на умовете програмата помогна да се сринат стените, зад които се бе окопал комунизмът.” Постепенно в 14 страни се откриват разпространителските центрове, но основната отговорност за пратките поема офисът на 26-ия етаж на Парк авеню 2 в Ню Йорк. През 1959 г. начело на програмата застава Джордж Майдън. Макар че я ръководи до края през септември 1991 г., до смъртта си през 2006 г. не разкрива публично ролята си. След закриването на комитета “Свободна Европа” през 1973 г. програмата се поема от International Advisory Council, който според Рейш също бил свързан с ЦРУ. Изследването на Рейш показва, че книгите сe разпространявали по 2 начина - чрез пращане по пощата и от човек на човек, но заради крутата цензура и липсата на отговори от страна на получателите броят на пратките не могъл да достигне планираната бройка. Разпространението от човек на човек се оказало по-ефективно благодарение на българи, живеещи на Запад. През годините книгите, пласирани по този начин, се увеличили значително. През 1967 г. за разпространението помагат един сънародник в Мюнхен и един във Виена. През 1968 г. те съобщават, че са успели да дадат книги на 8 танцьори от Ансамбъла на Българското национално радио и телевизия и на 20 баскетболисти от софийския “Спартак”, които посетили Виена. През 1968 г. в разпространението се включил и българин, живеещ в Париж. Същата година 25 фолклорни изпълнители посетили Виена и взели 35 книги. Скоро след това 2 автобуса с 86 български интелектуалци и чиновници спрели във Виена и получили 48 книги, списания и джаз записи. Постепенно броят на българите, получили книги, нараснал от 440 през март-април 1968 г. до 671 в последните месеци. Общо през годината били разпространение 4556 книги. Едно от местата, където най-успешно били разпространени книги, бил конгресът по философия във Виена между 2 и 9 септември 1968 г. “В него участвали 9 български топфилософи, 6 от които професори във Философския факултет в Софийския университет, а трима - от БАН”, отбелязва Рейш. Дадени са им общо 44 книги. Скоро след това партийни и правителствени функционери, студенти и интелектуалци пристигнали във Виена с кораб по Дунав на едноседмично посещение. Те получили общо 110 книги. На 30 лекари и семействата им, които посетили Виена с автобус, били дадени 20 книги. 200 български икономисти, предприемачи, държавни и партийни служжители, посетили икономическото изложение във Виена от 25 октомври до 5 ноември 1968 г., получили общо 132 книги. С 24 книги се сдобили и българските участници в медицински конгрес във Виена. Организаторите на тайната дистрибуторска акция намирали различни начини да предадат книгите на българите. В един от случаите според записките на Рейш те дали 35 книги на 2-ма автобусни шофьори, които ги оставили на местата на пътниците. И през 1969 г. Виена остава главният дистрибуторски център. Група от 175 български туристи посетила австрийската столица с няколко автобуса и получили книги на Александър Солженицин, Милован Джилас и Светлана Алилуева. 80 учители, които пътували по Дунав на екскурзия, организирана от Българския учителски съюз, също получили книги. Други 6 души, които участвали в конгрес на историците в Линц, поискали да им бъдат пратени 13 книги на немски, сред които една на Троцки. Макар че броят на изпращаните заглавия непрекъснато расте, върнатите потвърждения за получаване продължавали да се броят на пръсти. Рейш си обяснява това със свирепата цензура. “Имам сведения, че през 1957 г. българите са имали указания да връщат книгите, получени от капиталистически страни”, каза изследователят. От декември 1956 до декември 1959 г. тогавашният шеф на програмата Джордж Майндън написва 37 месечни, 6-месечни и годишни докладr, в които се анализират получените отговори. В тях има резюмета или са преведени изцяло най-интересните отзиви. Част от тях намират място в книгата на Рейш. Освен потвърждение за получаване подателите изразяват благодарност, че могат да четат нещо по-различно от комунистическа пропаганда. Някои дават имената на приятели, които също са пожелали да получат книги. Други потвърждават, че книгите са много полезни за работата им. В някои отговори се прокрадва съжаление, че получателите нямат редовен достъп до книгитеq и оплакване, че пратките са задържани, а те не могат да пътуват зад граница, за да получат книгите лично. Почти докрая на програмата България остава една от страните, от които не само се получават малко отговори, но и не се появяват рецензии на изпратените книги. “В началото на 70-те години към България са тръгвали около 7% от заглавията, но са получавани само около 1% от отговорите”, обобщи приживе Рейш. Макар че в неговия архив и в архива “Хувър” се пазят материали за програмата само до 1973 г., пресмятането на изследователя показва, че за 35-годишното си съществуване от юли 1956 до септември 1991 г. секретната интелектуална операция успяла да разпространи близо 10 млн. книги в 9 страни, сред които и България. В масираната книжна атака се включват 350 американски и западноевропейски издателства, които пращат книги в България, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, Естония, Латвия, Литва и СССР. Заради цензурата в средата на 60-те г. България е на опашката по изпълнение на програмата. През 1967 г. например Полша е получила 87 890 книги, а България - само 18 823. Според отчетен доклад от 1968 г. България е на последно място и по брой получатели. Преди смъртта си Рейш сподели с “24 часа”, че има информация, че книги са пътували към 4900 българи. “Не успях да открия тази цифра в документите, дарени от съпругата на Рейш, но знам, че той е черпил сведения от архива на института “Хувър” в Станфордския университет", казва Клеър Люин, информационен аналитик в библиотека “Отворено общество”, която предостави по молба на “24 часа” записките на изследователя, отнасящи се до България. Още приживе Рейш сподели, че в “Хувър” намерил месечни и годишни доклади за дейността на програмата, списъци на пращани заглавия, меморандуми на радио “Свободна Европа” за напредъка и ефективността на проекта до 1973 г., но не открил документи за акцията от втората половина на 1973 г. до септември 1991 г. Затова между 2008 и 2012 г. пратил няколко заявления до ЦРУ по американския закон за свободата на информация (FOIA). С тях поискал докладите на Майдън от 1974 до края на програмата през 1991 г., но получил отказ и обжалвал, макар и без резултат. “Засега тези доклади остават класифицирани, а на едно място ЦРУ даже твърди, че не съществуват”, казва г-жа Люин. 82-годишният Рейш умира 2 месеца след излизането на книгата. “Довършването на ръкописа и издаването го държаха жив, макар да знаеше, че е много болен”, каза за “24 часа” от Вашингтон неговият приятел, историкът Бен Фишер. След смъртта на изследователя вдовицата му Ирене, решава да дари документи, ръкописи, лични бележки и кореспонденция на съпруга си на архива “Отворено общество” в Будапеща. “Подписахме споразумението през ноември 2013 г. Колекцията съдържа около 20 линейни метра материали от работата на Алфред Рейш в радио “Свободна Европа”, радио “Свобода" и НАТО, както и преподавателската му дайност в различни университети", казва Габриела Ивац от Централния европейски университет.