Радан Кънев, лидер на ДСБ: Яница Иванова е независим човек, който успява в малкия град и не се предава

Таа селянка не спре да се саморекламира

Стартът на Голямото ограбване на България – както можем да го проследим в първите години от българския преход, е свързан преди всичко с натрупване на първоначалния капитал, с помощта на който червената олигархия се създава, групира и стартира в новата бизнес-среда. Този капитал бива прекаран през сложни вериги от фирми и банкови сметки – за да се заличат следите от неговия произход, както и от неговото де факто криминално придобиване.

Изчезването на една не малка част от парите от външния дълг, превъртането им през “неявните” фирми на ДС, превръщането на контрабандата в тайна държавна политика, появата и заякването на престъпните групировки, рекетът и силовото застраховане, излюпването на кредитните милионери – и като финал: целенасоченият финансов срив на държавата и предизвикването на огромна инфлация, която изяжда спестяванията на българските граждани, но и задълженията на кредитните милионери – всичко това има една цел: пари, повече пари, придобити без труд и по незаконен начин.

С натрупването на значителен капитал в ръцете на червените олигарси обаче, техните апетити се променят. И някъде около 1994 г. започва вторият етап на българския преход, респективно и вторият етап на Голямото ограбване – при който наличните в България пари са в общи линии или раздадени на когото трябва, или придобити в сделки, за които се създават благоприятни институционални или дори законодателни условия.

Този етап е прицелен от една страна в узаконяване на заграбеното, а от друга – в инвестиране на натрупаните финансови активи в стратегически важни сектори от промишлеността и услугите. Това е може би най-същностния етап от генезиса на българската олигархия: важен, защото се придобива собственост, която сама по себе си дава гаранция не само за бъдеща икономическа мощ, но и за бъдещ политически просперитет. И най-сетне важен, защото в него се изпират не само пари, но и физиономии, и биографии.

Събитията от самия преход много ясно показват, че този момент е стратегически пресметнат. той съвпада с времето, в което в България стартира приватизацията – с огромно и непростимо закъснение. Забавянето е било повече от необходимо – и съвсем не е случаен фактът, че правителството на Беров бави топката по отношение на раздържавяването. Всъщност късният старт на приватизацията дава необходимото време, през което заякват мускулите на българската мафия – покрай контрабандата на петролни продукти за ембаргова Югославия – както и за да се нароят порядъчен брой кредитни милионери, които да разполагат с достатъчен финансов ресурс, за да доминират в приватизационния процес.

Би трябвало да добавя, че това е и основния мотив за комплота срещу правителството на Филип Димитров – и за самото съставяне на кабинета на проф. Беров, известен още и като “правителството на Мултигруп”. Това правителство се крепеше на тъй нареченото “динамично мнозинство”, осигурено с помощта на внедрени агенти на групировката сред сините депутати – тъй наречените “сини мравки” (например всички народни представители от АСП бяха такива), или просто на купени такива.

По този начин се стопират българските реформи – и то за един дълъг период – от края на 1992 до началото на 1997 г. Тази пауза дава възможност на бъдещите олигарси, получили своите “куфарчета” и институционални бонуси, да увеличат своя капитал до степен, която прави евентуалните други играчи в приватизацията неконкурентноспособни: същевременно пак в течение на този период се прилага активно “стратегията на паяка” – сиреч стоенето на входа и на изхода на държавните предприятия. Пак тогава – благодарение на факта, че групировките им продават скъпи суровини и изкупуват евтино тяхната продукция, тези предприятия се декапитализират и изпадат в дългове – за да бъдат в крайна сметка приватизирани на безценица именно от тези, които са ги източвали в дългите години на стопираните реформи.

Във връзка с това трябва да отбележа и още нещо: с правителството на Филип Димитров стартираха и реалните реформи – но съвсем за кратко – и на практика единствената от тях, която проработи, бе реституцията. Чрез тази реформа една част от българите придоби относително стабилен имуществен ценз – и ако реституцията непосредствено предхождаше приватизацията, вероятно част от тези хора щяха да инвестират в нея.

Благодарение на споменатото отлагане, обаче, този шанс бе пропилян – и държавната собственост бе извадена на тезгяха едва когато бе формирана вече една устойчива общност от нови олигарси, свързани тъкмо с бившата комунистическа номенклатура – те бяха десетки и стотици пъти по-богати от онези, които успяха да реституират своята заграбена след 9-ти септемри собственост. Така се стигна до очевидния парадокс: раздържавяването обогати най-вече онези, които бяха на власт преди промените – както бившата партокрация и свързаните с нея ДС-среди, така и бившите директори на самите предприятия, имащи активно участие в тяхното източване – които ги закупиха на безценица чрез РМД-та, в които работническото участие имаше само декоративни функции.

Тази г-жа не е ли с номенклатурно потекло?

В кръчмата и в Етрополе идваха и от ГЕРБ.