Това е една невероятна свръхмобилизация и национално единство, а днес сме по разделени от всякога, смята проф. Пламен Павлов


Историкът проф. Пламен Павлов, преподавател във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", коментира в интервю за "Стандарт" ролята на Съединението в националната ни история, митовете и позабравените истини около него.


- Проф Павлов, какво още не знаем за Съединението? Или просто не можем да го дооценим, въпреки изминалите оттогава вече 131 години?
- На пръв поглед успехът на Съединението е бил предрешен в много голяма степен, независимо че самият акт не е толкова лесна работа, с оглед на световната политика, на европейската политика, на Великите сили, отношението на Русия, на коварното нападение на Сърбия в тила на България, на враждебността на останалите балкански държави. Но тогава българските политици и военни, на всяка цена трябва да подчертаем ролята на българските военни, държавният глава княз Александър, министър-председателят Петко Каравелов, водачите на българския таен революционен комитет - всички тези хора намират най-добрия начин да загърбят своите тактически различия. Тъй като такива различия е имало - един Петко Каравелов например бил доста резервиран до последно, по чисто финансови съображения. Но по един изключително точен, бърз и категоричен начин те показват волята на българския народ, който налага на тези две политически формации да се съединят в едно.


- Може ли да се приеме, че Съединението е първата крачка към осъществяването на Сан-Стефанския идеал?
- Да, и нашите прадеди са имали много точна терминология. Актът на Съединението, е само част от Обединението. В самата програма на Българския таен революционен комитет, създадена от апостола на Априлското въстание Захари Стоянов, заедно с македонски българи, подкрепен от бесарабски българи във войската на Източна Румелия и на първо място майор Данаил Николаев, всичко, което се прави е етап от голямата задача. Т.е. не само да се съединят автономната по форма провинция Източна Румелия, със столица Пловдив с Княжество България, но да се работи в най-бърз план за освобождение на Македония. Така че връзката не е само с Априлското въстание и комитите на Левски, тя е достатъчно силна и с Кресненско-Разложкото въстание, което е между акта на Съединението на Княжеството и Румелия и оставащата национална задача за освобождение на поробените българи в Македония. Така че тук на първо място аз бих поставил фактора "национално единство". Той е изключително силен на всички възможни равнища. Като се започне от обикновените хора и учениците и се стигне до политиците. Ние виждаме в акта на Съединението да участват българи както от Източна Румелия, т.е. от пловдивска Тракия, така и от Северна България, и то изключително много. Но също така има и много македонски и бесарабски българи, както и опълченци. Все пак основата на Източно румелийската милиция, както и ядрото на войската на младото княжество, са всъщност доскорошните опълченци, представляващи цялата етническа територия на българското племе. Така че такъв акт на национално единство, на единството на народа там, където живее българинът, той не може да не гарантира едно толкова дръзко, категорично и смело защитено действие за разлика от днес, когато сме по-разделени, отколкото тогава.


- Самото понятие Източна Румелия дори като че не успява да се утвърди. Хората тогава са казвали "Тракия", "Автономията" или направо "Южна България"?
- Да, защото тези 7 години, в които съществува автономната провинция, наистина се превръща на практика във второ Българско княжество, втора българска държава. Нейният български характер е неоспорим до такава степен, че дори българите-мюсюлмани от пограничните райони като Тъмръш не искат да останат пряко в Османската държава, а в Румелия. И това не е тайна за никого. Затова всъщност и Великите сили, с изключение на Русия, с нейната неотстъпчивост да бъде ментор на Балканите, особено в България, сравнително лесно преглъщат акта, независимо че отначало всички са много шокирани и несъгласни. Въпреки че протестът им до голяма степен е формален. Впрочем показателно е, че в Манифеста на княз Александър с който той приема Съединението, се говори за "Северна и Южна България".


- Доколко успехът на Съединението е предопределен, защото всъщност няма кой и да се противопостави на "пловдивския преврат", предвождан от военните?
- Съединението е неотделимо от историята на българската войска. Реално погледнато, то става толкова бързо и категорично, защото войската в провинцията, начело с Данаил Николаев, както и тази в княжеството, категорично застава на страната на идеята за съединението. Днес не може да не споменем и прочутия Райчо Николов, станал известен като Дядо Райчо, който е и най-свидната жертва на този акт, макар и загинал нелепо. Не бива да се забравят, разбира се, и загиналите от Койнарската чета и в Чирпанския инцидент. Но виждаме какво единство има нацията тогава. Българите са схващали границата между княжеството и днешна Южна България, тогавашна Източна Румелия, като една обида. Не може да има КПП на Шипка, не може да има КПП на "Хаинбоаз" или Момин проход. И виждаме, че само седем години след войната нашата нация, независимо от нежеланието на Великите сили и от абсурдната враждебност на Русия, е наложила волята си.


- Защо става всичко това?
- Защото има непрекъсната линия между старото революционно движение в лицето на Захари Стоянов и новата вълна поддръжници. Това са млади хора, реално погледнато, в които са живи заветите на Апостола. Неслучайно на Бузлуджа тогава се събират младежите от Северна и Южна България, когато се празнува подвигът на Хаджи Димитър и Караджата и тяхната чета. На практика това е живата връзка между старата и новата революционна традиция. А пък комитетът, както казахме, негова цел е освобождение на всички български земи, не само съединение на Източна Румелия с Княжеството, но и с Македония. Така че този дух от друга страна застава в икономическата основа на българския частен елемент, на българското предприемачество, така да се каже, на това, което по-късно комунистическият режим безпощадно унищожи.


- Къде най-силно с проявява тогавашният патриотизъм на народа ни?
- Бих дал за пример доброволческото движение. Когато се осъществява Съединението и се очаква, че Турция ще нападне България - въпреки че ни напада Сърбия - огромен брой младежи, всякакви хора, включително български турци дори, започват да прииждат в Пловдив. Там се стичат цели випуски от няколкото тогавашни гимназии в страната, като в един момент под тепетата няма къде да ги настанят, както и с какво да ги хранят. Същите тези момчета, разбира се с подкрепата на българи от всички поколения, после разгромиха Сърбия. Ние бяхме нападнати в гръб изключително подло от тази уж братска, славянска, православна държава, но тя си получи заслуженото. Победата над Сърбия направи Съединението необратим факт. Това е една невероятна свръхмобилизация, която е повторена после само в Балканската война. И това за мен е най яркото свидетелство за духа на нашия народ.


- Споменахте за плана едновременно със Съединението, да се вдигне въстание и в Македония?
- Да, голямата идея за Съединението е да се освободи и Македония. Държа да подчертая това, защото го знаят не малко хора, но и още повече са го забравили, или никога не им е било казвано достатъчно ясно. Идеята е за въстание, което да освободи и Македония, и да присъедини Румелия. Самите обстоятелства, враждебността на Великите сили, много други обстоятелства, карат хората, които са творците на Съединението - на първо място Захари Стоянов и съединисткия комитет в Пловдив, но за това са посветени и княз Александър I Батенберг, и Петко Каравелов и много други - все пак се спират на по-реалистичния модел и вариант да се обединят двете вече свободни български формации.


- Не остана ли все пак 6 септември някак си само пловдивски празник?
- Не може да се определя значимостта на едно национално историческо събитие от това, къде е бил неговият център. Все едно да кажем, че Априлското въстание е празник на Копривщица и Панагюрище, а денят на независимостта - празник на Велико Търново. /БЛИЦ