Ботевградчанинът Милко Влайков поднесе на своите съграждани една книжка в малък формат, но изключително интересна, зареждаща с усмивки и добро настроение. Тя съдържа истории, взети от живота, изпъстрени с хумор и сатира. В нея има и възмущение от някои властови решения и злоупотреби по онова време. Както сам авторът казва, това са импресии за хората и битието в Ботевград в началото на XX век. Повечето от случките са истински, за едни Милко Влайков е чувал да се разказва, а на други е свидетел.  


“Градчето – портрети без рамка“ е заглавието на сборника с импресии. Книгата бе представена снощи в залата на Исторически музей – Ботевград. 


В началото на събитието директорът на музея Рени Лазарова приветства гостите и автора, за когото каза: „Голям приятел на музея, словоохотлив човек, понякога безкрайно реален, понякога живеещ в свой собствен свят. Но точно това прави и тази книга, заради която сме събрали, толкова ценна.”. 


Думата бе предоставена на редактора на книгата Десислава Иванова, която направи кратко лирично въведение в света на автора и в съдържанието на книгата. 


Сред гостите в залата бе потомката на един от героите на „Градчето” – Дядо Ибиш. С много вълнение и трепет Албена Кенарова, така се казва тя, прочете пред аудиторията разказа за нейния прадядо. Откъс от тази история публикуваме:     


Като единствен турчин, останал в Орхание след хората на Мидхад паша, дядо Ибиш бе участвал в Балканската и Междусъюзническата войни редом с нас българите срещу своите. Това ако не е интеграция, здраве му кажи.


Една случка ми се ще да ти разкажа, която го представя в светлината на незлоблив, шегаджия човек:


Дружинката ловци, в която е бил и моят чичо, често вземали със себе си стария бръснар за талисман. Нарочили си го, че без него няма слука и често го водили с тях, ей така без оръжие, само заради сладкодумните масали на почерпките край огъня след лов. Веднъж трябвало да преминат р. Бебреш на отсрещния бряг, а мост наблизо нямало, пък и реката била по-пълноводна. Дядо Ибиш, като най-възрастен, се опънал: “Не мога – рекъл, краката не ме слушат вече и туко-виж ме отнесла реката.“. Чичо ми го качил на гръб и преминали реката без проблем. На брега дядо Ибиш се засмял и казал: “Ех, Ташо-о-о, петстотин години сте ни носили на гръб и ей го сега пак носите стария турчин!“.


Разбира се, той бил далеч от обидата, а и ловците с чувство за хумор, и никой не му се разсърдил за тия думи, ами седнали заедно да хапнат и пийнат. (Хайде сега някой да каже, че не сме толерантни.)


Обичаха го хората, обичаше ги и той, та за това на погребението му се изсипа половината град. Вечна му памет!“.