В края на миналата година излезе романът „Възлюбените”, написан от ботевградчанина  Боян Йорданов. Той е биотехнолог, доктор по химия, работи във  фармацевтична компания в Ботевград. Досега е публикувал  разкази в различни литературни периодични издания, а романът „Възлюбените”  е негов дебют. Премиерата му бе на „Панаира на книгата” в края на декември м.г. в НДК.
Времето е началото на Българското Възраждане, мястото – Зелин и регионът, героят – Велко, който не обича да „размишлюва“, но инак „всичко разумява”. И този Велко ни повежда в историята на своя живот, изпълнен с драматизъм и обрати.
И в тези Велкови истории намираш себе си – когато си бил  скован от страх, когато си бил изкушен, когато си раздвоен и не знаеш кое е добро, кое – не, когато си разярен от гняв или обида, когато си омаян от нещо красиво...
„Това е история за вечния малък човек. Който може и да трепери, да се гъне, да се подчинява, но който когато изригне – изригва! „Защо безумният человек е хала голяма!“ Убива, но не от героизъм, а защото е освирепял от страх. И пак от разумен страх вечният малък човек оцелява.” – казва  редакторът на книгата Христо Карастоянов. Тя е издадена от известното пловдивско издателство „Жанет”.
Публикуваме интервюто на Боян Йорданов за вестник „Ботевградски вести”.

Г-н Йорданов, как се роди идеята за „Възлюбените”? И защо точно ... възлюбени? Откъде дойде заглавието?
Времето на XVIII век винаги е било много интересно за менe. От една страна от нашествието на османците е минало много време, вече не е останал и помен от аристокрацията на Второто българско царство, духовният живот изглежда напълно секнал и съответно подчинените неверници отдавна би трябвало да са забравили произхода си. Повечето хора рядко излизат дори извън родното си село. За щастие обаче, духовният живот никога не секва сред духовенството в манастирите. Множеството дамаскини, които представляват нравствени и поучителни текстове обикновено предназначени да бъдат четени по села и колиби, показват, че духът продължава да живее. В тези текстове лесно може да се открие грижата и любовта към подтиснатите събратя. Тези всеотдайни монаси, писали и преписвали, разнасяли книги и късали цървули по опасните пътища не са били водени от пазарната логика, а единствено от закона на сърцето и вика на кръвта. А какво да говорим за Паисий? А какво да говорим за новомъчениците, съвсем доброволно и напълно съзнателно предаващи се на мъчения и смърт в името на вярата си и по този начин целенасочено превръщащи се в пример за другите? Но в такива времена как иначе се опазва вяра и идентичност? Затова и делото на тия хора е достойно за възпоменание.
С тази книга аз символично целувам ръцете на тези мои предци.
А защо „Възлюбените“ ли? Не ми се иска да обяснявам, бих желал това да се почувства от читателя, не всичко трябва да бъде обяснявано, въпреки че и в самия текст има директни препратки към заглавието и затова трябва да се чете внимателно. Добре де, ще подскажа само това: На какво всеки нормален човек се радва най-много? На децата, разбира се, защото децата са с чисти и непокварени сърца – подобно на онези хора от Възраждането. Защото Възраждане се прави само от хора с чисти сърца и жадни умове или иначе казано Възраждане се прави по детски.

 
 Позволете ми следващите въпроси  – да са цитати от книгата:
  „Книгите са като людете, дето са ги писали”. Вашата книга каква е, Вие какъв човек сте?
Аз съм малко затворен човек, но пък се надявам моята книга да се разгръща често и от много хора. Иначе, какво да ви кажа, надявам се това да е светла книга. Да, в нея има доста мъка, и доста кръв, и доста смях, какво ли не, но в края на краищата мисля, че в нея има най-важното нещо – светлина. Не би имало никакъв смисъл от нея, ако там няма светлина. Никакъв! А за себе си друго какво да кажа? Не знам дали се харесвам, но поне не се мразя свирепо. Старая се да не се самоанализирам. Общо взето не съм си толкова интересен сам на себе си. Предпочитам да се занимавам с другите. Техните радости и неволи са ми по-интересни.

 „Свобода е да питаш, робство е да знаеш”. ЗАЩО?
Вие какви въпроси си задавате и какво искате да питате другите?
Разбира се, че е така. Убеден съм в това. Науката остарява като всяко друго материално нещо. Да вярваме в науката е голяма глупост. Трябва ли със зъби и нокти да браним научената истина днес, когато утре тази истина ще бъде вече друга? Трябва ли да треперим за това, че нашият свят ще си отиде заедно с нашето увехнало знание? Разбира се, че ще си отиде! Свети Паисий Хилендарски е създал нещо гениално с неимоверни усилия, въпреки че от днешна гледна точка неговата История вече няма никаква научна стойност. С такава информация и с такива средства е разполагал тогава. И какво от това? Това променя ли стойността й? В романа си „Объркани в свободата“ Владимир Зарев казва, че познанието е най-усмихнатото лице на сатаната. Напълно съм съгласен. А относно свободата да питаш – тя не се изразява в това непрекъснато да теглиш хората за ръкавите и да им досаждаш с нескончаемите си въпроси, а по-скоро да си любопитен към света и към околните. Да не губиш интереса си към този живот, да се мъчиш да проумяваш движещите сили на другите, основанията им да постъпват по един или друг начин, да се опитваш да влезеш и в техните обувки.
А това, което бих попитал някои хора, въпреки че знам, че е безсмислено, е дали са щастливи, когато продават децата си? Сега някой ще скочи, че това не може да бъде, но човек затънал в чалгата, която като паразит изсмуква жизнените му сокове, не върши нищо друго, освен да продава с лека ръка децата си. Осъзнава ли човек, че когато говори присмехулно и унизително за учител или свещеник пред детето си, той вече продава детето си? Когато наранява друго човешко същество или се гаври с беззащитно животно пред детето си, той вече продава детето си, а когато продава страната си, той продава цели поколения. А пък себе си питам: „Бояне, защо си се загрижил толкова, след като нямаш нито една лична причина за това? Я си живей живота!“. Така се питам всеки ден по няколко пъти.

”Накрая всички пътища си приличат. Истината е във вървенето. Животът е вървене”.
Вашето „вървене” в живота – откъде тръгнахте и накъде вървите
Наистина не е важно откъде тръгва човек и къде отива, защото тези неща общо взето са ясни. По-важно е какъв път избира да извърви, през какви места да мине. Аз винаги съм избирал трудните пътища, дори не пътища, а планински пътеки, дори не и пътеки. Те са стръмни, каменисти, мъчни и рисковани, но пък гледките от тях са удивително красиви. Трудните пътища учат човека, обогатяват го, правят го да израства духовно и волево, а лесните пътища са безполезни и скучни. Аз ненавиждам скуката.

Какво е за вас Ботевград? Вие със сигурност имате възможност да живеете и работите на много места. Защо Ботевград?
О, Ботевград е много интересен град. Тука на едно и също място могат да се открият както селски елементи, така и градски елементи, а от рекомбинацията помежду им се раждат истински еклектични шедьоври. Сега, ако изляза от шеговития тон ще трябва да кажа, че тук живеят моите родители, сестра ми и зет ми – това са най-близките ми хора. В миналото съм пребивавал доста време и в София. Това е град на многообразието, но за съжаление твърде тесен и учудващо студен за мене. Не ми харесва за живеене. Иначе, разбира се, съм имал своите шансове да пробвам реализация и в чужбина, но как бих могъл, след като там ми я няма Мальовица, Мусала, Тевно езеро, Вихрен и Кончето, Черни връх и чая с ром, Белинташ с хилядолетните му щерни, магичните сутрешни мъгли на Беглиците, морската пяна около скалите на Тюленово и куп още неща, които дори не съм в състояние да изредя тука.

Много са примерите в литературата на големи писатели, които обаче са имали съвсем различни професии /Димитър Димов – ветеринарен лекар, Алеко Константинов – съдия, Чехов – лекар, Агата Кристи- медицинска сестра/. Раздвоение или допълнение е фактът, че по професия сте биотехнолог?
Не е нито раздвоение, нито допълнение. Това са два паралелни свята. Разбира се, би могло да е и допълнение, ако реша да пиша, например, научна фантастика, но засега е просто спасение. Истината е, че в личния си живот не успях да постигна кой знае какво и може би писането се яви като някаква компенсация на дефицитите там. Така или иначе, ежедневието не ми харесва особено и по-скоро го възприемам като затвор. Обаче писането проби отвори в стените на този затвор. През тях мога да излизам, да витая в съвсем свободни пространства, в непостижими по никакъв друг начин измерения. Е, хубавото е, че все пак се връщам, защото, ако си остана там, това би било вече диагноза. Та така, писането е спасение и свобода.
 
Финалът на „Възлюбени”: героят Велко тръгва. „Заглавих и двата чифта дисаги и тръгнах. От тука се видеше добре пътеката- белееше посреди храсталака и аз затепах нататък”. Къде нататък? Продължение на романа? Нов роман?
Романът свършва, както си трябва и негово продължение няма да има. Ако има друг роман той би бил за нещо съвсем различно, най-малкото, защото ми се иска да изживея, колкото се може повече различни животи, докато съм тук. Но какво да Ви кажа, всичко зависи от това дали тази книга ще открие своите читатели. Аз в никакъв случай не съм някой арогантен нахалник да ходя да тропам по издателства или да мъча читателите, само и само „да се пиша“ писател. Така че ще видим. Бъдещето ще покаже. В края на краищата при мене нищо не е на всяка цена.