Да започнем съвсем отначало. Как се роди идеята за „Под месечината, огромна като тиква“ и колко време Ви отне да проучите епохата, историческите събития, да съберете и сверите фактите?


От доста време ми се въртеше идеята и нещо все ме караше да започна да пиша за това. Знам, че предстоеше дълъг и тежък път и не бях сигурен, че исках да го извървявам, но с времето напрежението в мене нарастваше все повече и трябваше да му намеря отдушник. Освен това имам и лични мотиви. Може би, както повечето българи, моята фамилия също е засегната от войните в началото на миналия век. Освен това харесвам историята, в нея има тайнство. Винаги ми се е искало да разбера хората преди мене как са живели, какво са чувствали. Интересно ми беше да надникна в главите им, да погледна през техните очи. Нещо като спиритуализъм. Разбира се, шегувам се. И все пак нещо подобно. Иначе аз имам прадядо, загинал в Първата световна война. Той е останал завинаги момче на двадесет и шест години, а моята прабаба – все още млада невеста – сама с две невръстни деца. Тя слага черната забрадка и живее така още петдесет и две години. Първоначално си мислех да пиша за този неин подвиг, но ми се стори, че това доста би затворило рамката на романа. В същото време по една или друга причина не ми се искаше да описвам директно мои роднини. Затова реших романът да бъде за живота на тяхното поколение. Поколение, родено в самия край на деветнайсети век и сякаш предопределено да стане курбан, някакво жертвено поколение. От наша гледна точка това много добре се вижда. Мнозина от тези хора потъват в земята съвсем млади. Други преживяват, но войните остават завинаги в тях. А информацията съм я събирал преди и по време на писането. Това са две години и половина ровене в исторически извори, вестници, спомени на войници и всякакви свидетели на събитията, краеведски материали, песни. За този период има изобилие от материали. Разбира се, романът е художествена литература, но не съм си позволил да преиначавам исторически събития или да си измислям такива. Не харесвам мистификациите. Не мисля, че са полезни за някого освен за начесване на авторското его.


Какво е отношението Ви към героизма? Четейки романа, бихме ли могли да кажем, че не войната произвежда герои, а всекидневните житейски избори?


Лошото е, когато войната стане всекидневие. Тези хора, които преживяват Балканските войни, а после и Първата световна сякаш вече не могат да се отърват от войната. Като че ли я продължават и в мирното си битие. По време на войните те са убивали, други пък насреща им не са имали нищо против да убият тях. Това завинаги променя гледната им точка. Обаче ми е трудно да отговоря кога се произвеждат героите. Ето, аз споменах за моята прабаба. Това си е геройство – да изживееш живота си така скромно и всеотдайно към децата си. Но си мисля, че и войната може да произвежда герои. Аз не харесвам патоса, защото човек не може да живее непрекъснато в някакво извисено състояние – би било нелепо. От тази гледна точка – да, може да се каже, че геройството се проявява във всекидневните житейски избори, та било то и по време на война.
Насилието в романа не е героизирано, а по-скоро лишено от блясък.


Съзнателен ли беше този избор и срещнахте ли вътрешна съпротива да не „драматизирате“ повече?


Да, не исках да драматизирам. Времето, за което пиша, е изпълнено с достатъчно драматизъм, за да се държат и хората, които живеят в него, драматично. Общо взето драматизмът е присъщ повече на нас сега, отколкото на нашите предци, видели какво ли не. Както споменах, целта ми беше да разгледам техния свят през техните очи, а не да разказвам живота им от гледната точка на съвременник, който например би получил нервен срив, ако достъпът му до социалната мрежа прекъсне за няколко часа и развива усещане за катастрофичност, когато научи от драматично предадената му прогноза за времето, че дневните температури през януари ще останат отрицателни. Може на пръв поглед да изглежда, че на места от повествованието лъха студенина, но точно това е търсено. На някого може да не се хареса, разбирам, но е търсено и е една от стилистичните особености на романа. Освен това, когато разказът тръгне в определена посока, аз не му преча и в края на краищата вероятно така е трябвало да стане.


Книгата проследява живота на двама герои – Стою и Тасо, които са нещо като двете страни на човешкото. Кой герой Ви беше по-труден, какви предизвикателства срещнахте в изграждането им?


Ами, надявам се да са станали сложни образи, а не еднозначни. Образи, богати на нюанси, а не черно-бели. Мисля, че Тасо дълбоко в себе си е травмиран още като невръстно момче. В същото време има абсолютно твърдо материалистично виждане към света. Думи за Бог и спасение на душата той приема за лицемерие. Прилича на концентрирана в следата хрътка, която души ниско по земята с цел да не изпусне това, което мисли, че му принадлежи. Разбира се, животът е сложен и не винаги му носи победи, но накрая идва неговото време. Трябва да кажем все пак, че не се обръща по вятъра, а отстоява една твърда позиция през целия си живот, макар и воден от чисто прагматични подбуди. Сякаш с някаква нечовешка интуиция той разбира, че тези, които в началото изглеждат смешни за мнозина, един ден ще управляват. Усеща потенциала им и се държи за тях, въпреки че преживява и трудности. Стою пък като че ли живее няколко педи над земята. Той пребивава в по-духовни измерения. Разбира се, войната го е погалила и него и на моменти се проявява грубата му, дори отмъстителна природа, а понякога го виждаме и малко индиферентен и не толкова състрадателен. Той си задава и повече морални въпроси, на които не винаги има отговор и това го прави в някои случаи да изглежда по-нерешителен. Така че мисля, че той е по-трудният за изграждане образ, защото при него фините детайли в характера му са определящи и не така изразителни. Както впрочем при повечето интроверти, които предпочитат победите в духовния свят пред тези, завоювани със сила в свят, който можем да пипнем и видим.


Един чисто писателски въпрос: коя сцена (или сцени) Ви коства най-много – емоционално, морално, дори чисто технически – да я напишете, и защо?


Първо трябва да Ви призная, че през цялото време неистово се борех с езика. Много ме измъчи тази работа. От една страна, не ми се щеше напълно да потъвам в македонски диалект и да превърна търсенето на автентичност в самоцел. От друга страна, исках да се усеща полъхът на мястото и времето, така че трябваше да намеря баланса. Същевременно пък прецених, че някои герои, за да са по-характерни, е по-добре да говорят с по-изявен диалект. И всичко това трябваше да звучи консистентно от началото до края. Това не е никак лесна задача. Иначе, сега като се отдалечавам от времето на писане, ми се струва, че емоцията винаги е била водеща. Има много емоционални сцени – разделянето на Стою с жените в живота му, включително и с майка му, изживяването на самотата, унижението от страна на капитана и от едно пубертетче, внезапно сдобило се с власт. Крайните сцени също са много наситени с емоция, борбата на Тасо с вината си в нощта след безчинствата горе в колибата. Когато пишеш смешна сцена, може да ти стане весело, може да започнеш да се смееш на глас, абе голяма веселба може да настане. Но тези части няма как да ги пишеш без огорчение, без покруса. Няма как, а и не би било истински. Така че мога да кажа, че всичко това ми е коствало много, понякога и емоционални сривове, когато завърша някоя сцена. Защото знам, че хората наистина са го преживели. Та неминуемо, за да се получат нещата, човек трябва да изпита и трагедията и униженията на героите си. Ето например някой би се запитал как у Стою, този иначе религиозен човек, може да пламне такова силно чувство за мъст, което той целенасочено си отглежда и дори перфидно му се любува дни наред, изчаквайки удобния момент. Ако обаче се опита да се постави на негово място, би го разбрал напълно – отишъл на фронта, готов да умре за свободата си, с жена, останала далече от него, която се тревожи и го мисли непрекъснато, и може би го мисли за герой, а той ходи с накървавен от капитанския камшик задник.


Ако Стою и Тасо бяха родени в друго време, смятате ли, че изборите им щяха да бъдат същите, или епохата ги е направила това, което са?


Първоначално човек си мисли, че времето дава закваската. Има примери в подкрепа на това. Сравнете Боримечката в „Под игото” и същия в „Нова земя”. Предполагам, че Вазов е бил съкрушен, когато е виждал героите от борбите ни за национално освобождение в какво се превръщат във вече свободна България. Но разбира се, всяка категоричност и всяко обобщение тука ще бъдат грешка. Това, което бих се осмелил да кажа, е, че слабите хора, такива без духовен център в живота си, са по пластични спрямо времето. Личностите са малцина, изграждат се трудно и чрез болка и те са по-неподатливи на моделиране от епохата. Същевременно всяка епоха предлага своите различни избори и директното сравнение не винаги е лесно. И все пак, ако мислим в категориите на духовност и материализъм, отстояване и конформизъм, религия и атеизъм, то и днес можем да срещнем хора подобни на Стою и Тасо и те пак ще правят същите избори.


Епохата, историческите предпоставки разделят обществото в романа, както го правят и с двамата основни герои. Единият избира да остане чист пред собствената си съвест, другият, напротив, избира да се възползва от престъпните възможности на времето, за да се издигне. И оттам да мачка останалите. Ако погледнем към ситуацията днес, когато обществото отново е разделено (за да не кажа обществата на света), бихме ли могли да възприемем „Под месечината, огромна като тиква“ като предупреждение? Или иначе казано: Какво бихте искали читателят да разбере от този роман – не за миналото, а за настоящето?


Ако романът имаше за цел само да реконструира историята, то съществуването му не би имало никакъв смисъл, а и аз никога не бих се заел с подобно нещо. Дори ще кажа, че историческите събития са по-скоро фон или декор. Ще ми се романът да носи по-дълбоки послания към днешните читатели. Аз не съм наивник и не очаквам кой знае какво да се случи, след като някой прочете книгата. Обаче знам, че посланията действат и на подсъзнателно ниво, макар и по-бавно и всъщност точно там е силата им. Това, което искам да споделя със съвременния читател на най-базово ниво, са моите опасения, че ние по всякакъв начин се опитваме да се борим с духовното, сякаш то е най-големият ни враг. Гоним духа от живота си, а той лесно бяга. Но материя, останала без дух, се разпада. Хората се губят без ориентир, разпадат се връзките помежду им, разгражда се тъканта на обществата, а договорите съществуват само за да се нарушават. Всичко това води нанякъде, предполагам – не към добро. Така ми се струва. Войните са наблизо и ми се струва, че в бъдеще ще се размножават като метастази. Това, че сме двайсет и първи век, не е аргумент за нищо. И това се случва, защото се обездухотворяваме, ставаме технократи и си мислим, че това ни стига, за да живеем добре – в хола си, на вилата, в хотела, но охолният ни живот не може да обясни ожесточението в сърцата ни, крайните състояния, в които все по-често изпадаме, зависимостите, които развиваме, чувството на безсмислие, самота и дезориентираност. Науката няма да ни даде спокойствието, от което имаме нужда. Тя ни тласка в други посоки, например към трансхуманизма, а това е само още един отчаян опит да се поддържа материя, останала без дух, едно кухо тяло. Обаче ако наистина прогресът ни води натам – не, благодаря, продължавайте без мене. Предпочитам да си остана в, както някои го наричат, закостенялото и миришещо на мухъл православие.


В книгата личната съдба е смазана от „голямата история“. Вярвате ли, че човек изобщо има шанс да остане морално цялостен в такива времена?


Доста съм мислил върху това. И понеже съм се сблъсквал с много неща в живота си, мисля, че не може. Не може човек да остане морално цялостен, освен ако не е роден светец или не е готов да се превърне в мъченик. Има и такива, но те са изключителни хора, изглеждат луди и сякаш не за този свят. Обикновените хора обаче в такива времена неминуемо ще трябва да извършат своите грехове. Важно е обаче, че някои ще се опитат да ги изкупят, да ги изстрадат в огъня на гузната си съвест, а други просто ще се оправдаят, че такова е било времето. За нас е много по-лесно сега. Колко по-лесно е да си добър или поне да се чувстваш такъв в мирно време. Това е благодат, която ми се струва, че не ценим достатъчно, а като не я ценим, е много лесно да я изгубим.


Колкото и банален да е този въпрос, той винаги е интересен, затова не мога да не завърша с питане за бъдещи творчески планове. Имате ли идеи вече, или може би дори работите по нещо конкретно?


Историята като че ли ме поизмори. Затисна ме с тежестта си и започна да ме души. Искам да кажа, че след излизането на книгата се почувствах емоционално изчерпан и чак тогава си дадох сметка какво ми е коствало написването ?, а след това и борбата за нейното публикуване. Сега съм като спортист след олимпиада – просто се възстановявам без да си поставям някакви велики цели. Но ако започна нещо сериозно, мисля си, че този път бих се обърнал към съвремието. Честно казано, понякога понаписвам нещо, но в повечето случаи на другия ден започва да ми изглежда ненужно. Та не знам. Има много излишни думи около нас, обезценени, думи-еднодневки, думи-пълнеж, думи-бълнувания. Дори и думи, зад които не стои нищо друго, освен само нули и единици – говоря за изкуствения интелект. Опасявам се, че всичко е мимолетно. В такова време живеем – оборотно. Така е и с думите. Все пак се надявам да открия верния за мене път, защото толкова е хубаво, когато човек тръгне по верния път и знае това.


Разговор на ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ