Те се разбират без думи. Споделят приятелство и емоции. Едно сърце и хиляди километри заедно. Това е повече от езда. Това е свобода. Това е издръжливост. Едно момиче, което не просто язди, а изживява мечтите си с коня до себе си...

Кристина Петрова е на 15 години. Тя е от Троян, а от две години учи в Правец – в Националната гимназия по компютърни технологии и системи. Баща ѝ е пожарникар, майка ѝ – счетоводител. Когато Криси била на 8 години, за първи път я качили на кон. Като подарък за Деня на детето.

„През 2019 година, за 1 юни, мама искаше с нещо да ме зарадва и ме заведе на езда. Тогава за първи път се качих на кон и много ми хареса. Отидох втори, трети път на езда и така продължих... Просто се запалих. Това е нещо, което е в сърцето ми“, разказва Криси.

Конят и човекът са изграждали връзката си в продължение на хилядолетия. Били са заедно в труда и в пътуванията. Съжителството им се основава не на надмощие, а на взаимно разбиране.

Днес конят е част и от спорта. Една от дисциплините в конния спорт е ендюранс – езда за издръжливост. Най-кратката дистанция е 40 километра, а най-дългата – 160 километра.

А от детската си любов към ездата Кристина израства до състезател именно в тази дисциплина – ендюранс.

„Първата база, в която бях, се казва „Алфа Даниел“ и се намира в село Балканец. Треньорът ми видя, че мога да продължа напред, и тъй като той не подготвя състезатели, ме насочи към друга база – „Буцефал“ в село Дебнево. Отидох и започнах да тренирам всичко отначало, за да изгладя всяка една грешка. Така стигнах до първото си състезание на 40 километра“, споделя Кристина.

Първото ѝ състезание е във Вакарел с коня Помпей.

Как протича едно състезание в дисциплината ендюранс?

Първо се прави ветеринарен преглед на коня. Пулсът му трябва да е под 64 удара в минута. Проверява се дали конят куца и какво е метаболитното му състояние. Вечерта се провежда техническа конференция, на която на ездачите се обяснява кога е стартът, какви са особеностите на терена, с каква скорост може да се язди и други важни подробности.

Сутринта, преди старта на състезанието, конят трябва да бъде нахранен, а амуницията – седло, юздечка, трензел – внимателно проверена.

Дистанцията от 40 километра се преодолява на два етапа – по 20 километра, като между тях има 40 минути почивка за хранене и възстановяване. След първия етап отново се прави ветеринарен преглед на коня.

При класирането се взема предвид средната скорост. При късите дистанции тя може да бъде до 16 км/ч. Ако дистанцията е над 100 километра, няма ограничение за средната скорост.

„Ездачът трябва да е много издръжлив. Защото, ако той се умори, предава умората си и на коня. А когато конят се измори, става страшно. Трудно можеш да го накараш да продължи или да направите добро състезание. Така че физическата и психическата подготовка са много важни. Това важи и за коня“, разказва още Криси.

„Връзката между коня и човека се изгражда с постоянство. Конят усеща всяка промяна в настроението ти. Знае кога си ядосан, кога си тъжен. В момента, в който го докоснеш, той вече разбира какъв си. Аз съм сигурна, че и конете имат мнение за хората. Категорична съм“, споделя момичето.

Сигурно трудно можем да си представим едно дете, едно крехко момиче на 15 години, да язди в продължение на 100 или 120 километра. Само. Това са дълги часове върху коня. Десет часа, а понякога и повече...

„Да, не всеки човек може да издържи 160 километра на кон. При тези състезания е много важно да не те е страх. Да не се страхуваш от падане, да не се притесняваш дали конят ти ще издържи, дали ще може да води, когато останете сами, да не се страхуваш, че ще объркаш трасето...

Има моменти, в които съм била много уплашена.

Например на състезанието ми в Румъния това лято. Притеснявах се как ще се държи конят ми Джесика. И за нея, и за мен това беше първо голямо състезание, с много коне. През цялото време си мислех едно и също – че на старта ще се случи нещо лошо.

Десет минути преди старта при мен дойде жена от отбора. Започна да ме успокоява, да ми казва, че всичко ще бъде наред. Упражняваше ме да дишам по определен начин, да се отпусна и да мисля само позитивни неща. Каза ми да си измисля дума, която ме успокоява.

Първата дума, която ми дойде наум, беше „зайче“. И по време на състезанието си повтарях само „зайче, зайче...“. Това ме отпускаше. Защо ми дойде наум точно тази дума? Не знам. В отбора не ме наричат „зайче“.

Казват ми „Мини“, защото съм дребна на ръст“, разказва още Кристина Петрова.

За ездачите да си дребен на ръст всъщност е предимство.

„Защото почти всеки кон може да ти пасне. Ако си висок, не е удобно да яздиш ниски коне. Телосложението на ездача е важно за коня. В нашия спорт има определени изисквания за теглото. За юношите например има изискване колко трябва да тежиш с цялата си амуниция – между 70 и 75 килограма. Ако не ти достигат, трябва да добавяш тежести“, обяснява Криси.

Трасето обикновено преминава през гориста местност.

„Но на последното ми състезание в Румъния например трасето беше абсолютно равно. Земята обаче беше твърда, което изисква допълнително внимание от страна на ездача, за да не нарани конят краката си“, разказва Криси.

А по време на състезание трябва да следиш много неща – трасето, маркировката, другите ездачи, които не са от твоя отбор, и още редица подробности.

И най-важното – да не паднеш!

„Аз самата съм падала много пъти от кон. Последният път беше през август. Най-странното беше, че конят си вървеше, спъна се и аз паднах. Десет дни не можех да яздя, понеже си контузих лошо кръста. Но веднага след това отново се качих на коня и продължих“, разказва тя.

Кристина Петрова завоюва място в националния отбор на България и ще се състезава на световното първенство през следващата година.

„Аз тренирах цяло лято. Всяка сутрин ставах много рано – в 5–6 часа. За разлика от повечето ми връстници, които не го правят. Това беше най-трудното, признавам. Самата тренировка включва много галоп – 10–15 километра. Ездата продължава по 4–5 часа“, разказва тя.

Конният спорт и по-точно дисциплината ендюранс не са особено популярни в България.

„Да, в България тази дисциплина не е популярна. По-развити са прескачанията на препятствия. Нашата дисциплина – ендюранс, не е популярна, защото не може да се наблюдава от публика. Ти си по трасето и няма кой да те види. Евентуално, когато спираш за възстановяване, но това не е толкова интересно за зрителите.

Докато в други държави – особено в Обединените арабски емирства – този спорт е много популярен. Мога да кажа, че там са едни от най-добрите ездачи. Както и във Франция и Италия.

Моите съученици и приятели ме гледат странно.

Въобще не бяха чували за тази дисциплина. В началото даже имаше такива, които много ми се подиграваха. Но на мен тези неща не ми влияят. Искам да се фокусирам върху спорта. Искам да имам бъдеще в него.

Искам да стана елитен ездач. Да участвам в голямо състезание и да победя. Например в Обединените арабски емирства, на дистанция 160 километра. Искам моята кобила да е много добре подготвена и двете да спечелим.

В моите очи Джесика вече се е доказала като страхотен кон. Макар че е дребна, тя е отличен състезател.

Къде се виждам след 10 години?

Виждам се завършила училище и университет – все още не знам какво ще уча. В ездата се виждам много напреднала. Искам да съм участвала в няколко състезания на 160 километра и да съм по-близо до това да стана елитен ездач.

Ако говорим за кумири, искам да приличам на Жанина Иванова и Денис Фурлански. Те са мои ментори.

Денис Фурлански е елитен ездач. Знае какво да направи, за да бъде успешно състезанието му, знае с каква скорост да язди.

Жана вече не язди, но е ветеринарен лекар на отбора и присъства на всяко състезание. Като я гледам, си мисля дали и аз да не запиша ветеринарна медицина, за да бъда още по-близо до конете.

За мен конят е особено животно. Няма друго като него.

Признавам си, че когато преживявам трудни моменти, когато не се чувствам добре или се е случило нещо, което ме е разчувствало, може да ви звучи странно, но аз мога да споделям с конете.

Говоря си с тях. Макар че е монолог, те ме разбират. Разбират как се чувствам, дали съм под напрежение. И даже се опитват да се държат по-добре с мен. Например идват близо, започват да ме душат. Това е техният начин да ме целунат“, споделя Криси.

Тя е само на 15 години. Учи в Правец, но всяка събота и неделя пътува до Троян и базата в Дебнево, за да тренира. Участва и в състезания.

Определя себе си като напрегнат човек. Но и като дисциплиниран.

„Стремя се да бъда добър човек. Да се държа добре с другите и се надявам те да ми отвръщат със същото.“