По повод 99 години от смъртта на Стамен Панчев, които се навършват на днешната дата, ТПГ „Стамен Панчев”, представители на общинската администрация, на литературен клуб „Стамен Панчев”, Исторически музей - Ботевград и дружество „Орханиец” поднесоха цветя и венци пред паметника на видния ботевградчанин в центъра на града. Преди това в църквата „Свето Възнесение Господне” отец Борис отслужи заупокойна панихида в памет на Стамен Панчев. Последва беседа в Историческия музей. Екскурзоводът Десислава Иванова проследи живота и делото на нашия съгражданин. „На 23 март 1913 година д-р Рачо Ангелов подписва протокол, с който удостоверява смъртта на Стамен Панчев” – каза в началото на беседа Десислава Иванова. По-натам тя сподели, че има спор около рождената дата на Стамен Панчев. Според сина му Павел той е роден на 1 декември. Внучката на поета – Райна Панчева, твърди, че датата е 16 декември. Явява се и още една дата – 19 декември. „Пред нас, историците, предстои да открием истината. Но датата на раждане не е толкова важна. По-важното е, че Стамен Панчев ни остави чудесни стихотворения и извърши един невероятен човешки подвиг, жертвайки се в името на България и нейния народ”, каза още Десислава Иванова. 

Стамен Панчев е роден през 1879 година в китната долина Зеленика, старото Орхание (днешен Ботевград). Кръстен на дядо си Стамен, наследник на Цагарския род. Детството на Стамен Панчев е тежко, като на всеки сирак. Майка му умира, когато той е на шест години, а баща му е на фронта. Момчето се отличава с любознателност и сърдечност. След като завършва основното си и прогимназиално образование, решава да завърши педагогическата гимназия в Кюстендил. Бащата приема желанието на сина си с радост. В Кюстендил Стамен намира нови приятели, формира любителски оркестър и с него изнасят малки музикални спектакли и серенади. Завършва гимназията с отличие и се връща при семейството си в Ботевград.
През есента на 1898 година заминава за София, където се записва студент във факултета по Философия и педагогика. В столицата Стамен отсяда при свои далечни роднини – семейството на Васил Панчев. Децата на Васил силно се привързват към младия студент, който, от своя страна, става пламенен почитател на големия син – Никола, който правел първите си стъпки като писател под псевдонима Ракитин. Заедно двамата младежи пишат и анализират творбите си. Любими поети на младия Стамен Панчев са Лермонтов и Пушкин
През 1902 година Стамен Панчев е дипломиран и неговият 4-годишен престой в София завършва. Още през лятото на същата година той е назначен за учител в село Абланица, като едновременно е и директор на второкласното училище. Но скоро след това е преназначен за учител в гимназията в град Троян. Там той води постоянна кореспонденция със старите си другари, води учениците си на посещение в Троянския манастир, където изнася пламенно слово за Васил Левски. През лятото се връща в родния град, където помага на семейството си в полската работа.
През есента получава повиквателна от Школата за запасни офицери в Княжево. И така започва военният живот на младия учител – в трета рота, в самото подножие на Витоша. В края на всяка седмица за школниците идва заслуженият „градски отпуск”. Войниците имат възможност да посетят своите близки от столицата. Именно тогава Стамен се среща със своя добър приятел – Никола Ракитин. Но има и друга причина, която влече младежа към дома на Васил Панчев – сестрата на Ракитин - Райна, в която е влюбен.
Бързо отминават дните на военната служба в школата. Заедно с другарите си Стамен Панчев е произведен подпоручик от запаса и изпратен на стаж в 1-ви пехотен полк. След няколко месеца той завършва стажа и е освободен от военна служба. Сбогува се със семейството на бъдещата си съпруга и се връща в Орхание, където е назначен за учител в местната гимназия.
Заедно с учителстването Стамен Панчев развива и други свои заложби – музикалните. Любител на музиката, той не само свири с часове на цигулка, но и ръководи няколко хора в родния си град и създава любителски оркестър.
Един хубав пролетен ден Стамен пристига в София и официално иска ръката на Райна. През 1907 година двамата се венчават в София, след това пристигат в Орхание. През това време Стамен започва да прави собствени историко-георграфски проучвания и до 1912 година нахвърля на чернова около 55 страници.
На 17 септември 1912 година, когато по българските земи се обявява обща мобилизация, Стамен Панчев работи до късно в гимназията. Когато се прибира, той за последен път сяда на една трапеза с любимите си хора. Има сведения, че тогава пише стихотворението „Сине мой”. На следващия ден, 18 септември, той заминава през Арабаконак за София. В столицата се снабдява с всичко необходимо за военна служба и на другия ден заминава за Цариброд, където се явява в щаба на 38-и пехотен полк. Веднага е изпратен за командир на взвод в 12-а рота на трета дружина от полка. В първите дни от войната Стамен пише на баща си: „За всичко мисля, но най-вече за детето ми. Моята синовна молба е да не оставяш на чужди хора да се грижат за него. Ако мен загубиш, оставям ти Павел за син. Отечеството, вярвам да се погрижи и да вземе под закрилата си ония, чиито бащи са сложили кости за него, за неговата чест и слава, за неговото велико бъдеще ....”
На 18-ти октомври подпоручик Стамен Панчев е ранен в крака. Той приема войната с примирие, тъй като обича родината си, но за него тя е мъчителна и жестока, защото го разделя от любимите му хора. Дните са изпълнени със смърт и тревога. Хората са гладни и мръсни. В тези тежки момента Стамен твори най-прочувствените си стихотворения: „Зимна вечер”, „Войнишки сън”, „Бойното поле”.
В началото на март 1913 година в един от боевете поетът се наранява с револвера си, което му причинява голяма болка и душевно страдание, тъй като не може да остане на фронта. От лазарета в Елхово получава болничен отпуск и към 10 март той пристига при семейството си в София. Но последвалите бързи военни действия повеляват на още неоздравелия войник да се завърне на бойното поле.
На 16-ти март той пристига в частта си при Чаталджа. Възложено му е да охранява брега на Мраморно море при Ялос. При третата атака, на 17 март, получава две тежки рани в стомаха и дясната ръка от обстрелващ ги английски военен кораб. Приет е в лазарета и стоически понася болките. Умира на 23 март 1913 година, притиснал снимката на 3-годишния си син Павел. Стамен Панчев е погребан същия ден на най-голямата височина между селата Кадъкьой и Елбасан.

Името на достойния син на Ботевград носят Техническа професионална гимназия “Стамен Панчев”, литературен клуб “Стамен Панчев” и смесен градски хор "Стамен Панчев". Химнът на  кореняшкото дружество “Орханиец” е по стихотворението “Сине мой”, което е един от шедьоврите в нашата и световна литература.

В Исторически музей – Ботевград има постоянна експозиция със снимки, вещи, документи и писма на Стамен Панчев. Над нея стои надпис, който гласи: „Всеки град има по един духовен водач. Стамен Панчев е духовният баща на Орхание. Той остави едно стихотворение и едно свято име. Загина за Родината, за Отечеството си, като Ботев. Това е велико дело!”.

Името на Стамен Панчев стои на първо място в списъка с имената на видни ботевградчани, защото той работи и се отдава напълно безкористно на обществена дейност, именно тук, в родния си град. За това говорят делата му през краткия житейски път, който му отрежда съдбата.