Татяна Лолова много обича шапките. Има десетки за всякакви случаи - от импозантни капели с огромна периферия до малки кокетки. Има даже и адмиралска, получена като подарък от стар морски вълк. На Татяна Лолова обаче е трудно да й скроиш шапката.

Не само защото е голямо актрисище, както ласкаво я наричат колеги и критици. А защото под шапките й се крие личност - галактика. Невъзможна за кратко описание, вдъхновяваща за обожание. Докато се опитваш да я вместиш в рамките на материала, тя вече е пуснала душата си в полет. Защото обича шапката й да е на тояга. "Монитор" я потърси за интервю в Страстната седмица, тя ни изигра спектакъл, пълен с любов и възторг. Изливаше флуиди, думи и благодарности по адрес на знайни и незнайни хора, срещнати по пътя.

- Г-жо Лолова, предизвиквате публиката като тъща стръвница в ситкома „Домашен арест". Извън заглавието на сериала кого искате да въдворите под домашен арест?

- О, никого! Въпреки че ние със Славе може би сме в домашен арест. От толкова време обичаме да сме заедно. Имаме едно дете, което се ожени и на свой ред има две деца. Те много често идват тук, но мисля, че никой не е в арест, защото живеят отделно.

- Каква е рецептата за семейно разбирателство?

- Не знам, така се случи. Сигурно е до късмет. От първите ни срещи до всичките тия години, когато единият мисли нещо и понечи да го каже, другият го довършва. Това обикновено се случва при влюбените, а при нас трае и досега. Славе ме пита „Искаш ли?", аз казвам „Да". Понякога ме пита „какво", за да е сигурен. А друг път не - просто знае желанията ми.

В моя случай може би рецептата е, че съм артистка. Двамата работехме заедно в един театър и там започна тази обич, съвсем неусетно. Животът, нещата, които ни вълнуват, са свързани. Но други пък ще ви кажат, че е хубаво съпрузите да са с различни професии, за да се допълват.

- Назидавате ли младите си колеги?

- Не. Всеки има своя път. Единствено ги карам да говорят ясно, за да се чуват в залата. Мнозина повтарят как младите колеги не познавали прекрасните актьори отпреди двайсет-трийсет години. Но как да ги познават? Те не са били родени и ако никой не им е разказвал за тях, откъде да знаят? Чудовищно е да не знаеш кой е Апостол Карамитев, Спас Джонев, Мила Павлова, Иринка Тасева! Затова е хубаво колегите да пишат автобиографии, та като мине много време и спрат да играят в театъра, тези, които идват да учат за артисти, да има откъде да прочетат за тях.

- Преди месец излезе шесто издание на автобиографията ви „1/2 живот". Тя е едновременно житейски роман и книга за похвали към колегите ви. Не се ли изкушихте да пуснете някоя стрела, премълчахте ли голям скандал?

- Когато я четат, близките ми често казват „Ти пък всички обичаш". Аз, изглежда, съм добронамерена от егоизъм. Много е напрягащо и съсипващо да мислиш непрекъснато черни случки, лоши, тъмни страни в характера на тези, които те заобикалят. Животът е твърде кратък, за да си го позволиш. Но пък има хора, които се хранят с лошите неща. И не е вярно, че който много се напряга, който вечно е нахъсан или недоволен, живее по-кратко. Не, различните хора се хранят с различни неща.

Добронамерена съм в книгата, но ето - много от журналистите, пишещи в цветната преса, я четат, за да извадят две-три неща. Те са верни, но към тях те добавят своя ужасен коментар. Хубавото при мен е, че аз не докосвам подобни вестници. Преди време на нашия павилион ми бяха запазили. „Г-жо Лолова, ние сме свидетели на тази сцена и знаем как беше, как може така да си измислят!", казвам им: „Прочетохте ли? Забравете го!".

- Как си обяснявате интереса на хората към лошата новина?

- Много често животът им е сив, много често имат неприятности. Като прочетат за еди-кой си, когото са виждали по телевизията или улицата и изпитват симпатия към него, си казват: „Виж какви лоши работи са му се случили, значи може да не е толкова симпатичен".

В същото време, както обичаме да четем лоши неща за известните, така сме много талантливи и добронамерени. Между двете издания на книгата ми имах много тежък период. Българи ми помогнаха да превъзмогна това, което ми се случи като болест, като срив.

Миналата година претърпях операция на жлъчката във Военна болница. Толкова грижа получих от лекарите там. И не само от тях - кризата стана в хотела в Албена - като ме подхванаха от медицинския център в Албена, през Бързата помощ на Добрич, през „Еврохоспитал" във Варна, през самолета на „България ер", та във Военна болница! От всички тези звена и хора получих нежност и грижа. Болките бяха адски, но ето - лекарите за три дни успяха да ми върнат усмивката. Страдам много, когато някой започне да говори против лекарите. Сигурно има пострадали от техни грешки, но лекарите са все пак човеци! И благодарение на тях ме гледате сега в сериала като мама Еми.

- Правим това интервю на Велики вторник, какъв е Великден в спомените ви?

- Помня Великдените, когато съм била малка. Събуждах се и виждах, че на легълцето ми има сложена дрешка, обувчици. Майка ми се усмихваше и припяваше: „А, рокличка! Хоп, хоп, хоп. Обущенца - троп, троп, троп". Винаги ме обличаха в нещо ново за празника.

Не съм достатъчно религиозна, за да говоря за Великден, но мисля, че тези дни в пролетта те предразполагат да мислиш хубаво. Точно на Разпети петък ще играя „Дуенде" в Театър 199. Ако са получили настроение от моята пиеса и ако са се почувствали единни, а това е, което прави театърът - да се получи сливане между сцена и публика, хората могат след това да отидат на черква.

- От храма на театъра да идат в църковния храм...

- Да. Спомням си още един Великден преди години. Гостувахме на близки приятели, които живееха до Семинарията. По едно време казах: „Хайде да отидем на черква", а те ме попитаха: „Ти смееш ли да отидеш?". „Защо не?", отвърнах. „Много си популярна, казаха те - но ако ти смееш, ще отидем".

Когато ходя на черква, то е за да получа малко прочистване, малко успокоение, малко тишина. И да запаля свещичка, като си помисля за здравето на всичките си близки и непознати, и за мое здраве. А след това паля свещичка в светлата памет на онези, които не са сред нас. За моите родители - бях на петнайсет, когато си отиде баща ми, и на 23, когато почина майка ми. Та в онази нощ на Възкресение исках да запаля свещичка. Отидохме, а в черквата не можеше да се влезе. Свещеникът държеше реч така, сякаш е на партийно събрание. Може би се беше съобразил с това, че ще го наблюдават... Излизайки навън, видях една съседка, която заедно с още една жена дебнеше хората и духаше запалените им свещички. Гасяха ги! По едно време понечи към моята и в този момент ме видя и каза: „Другарко Лолова! И вие ли?". Отвърнах: „Може би искахте да запалите свещичка? Извинете ме, не бих могла да ви дам моята. Мъжът ми с мъка успя да вземе свещичка, защото вътре не може да се проникне". Та тя не успя да духне моята. След това казвала, че Татяна Лолова трябва моментално да бъде изключена от партията. А когато й отвърнали, че не съм партийка, се възмутила: „Как не е партийка? Че как е станала Татяна Лолова тогава?".

Казвам това, за да не мислят всички, че онези, които не са били партийци, непременно са клани и бесени.

- Все пак сигурно са ви канили в БКП?

- Канеха всички популярни актьори. Аз не влязох в партията от страх - да не бъда изключена. Защото да не си партиен член - не беше страшно. Но да си изключен партиен член, беше опасно. А и не мога да стоя дълго на събрания, това ме натоварва страхотно. Не съм по участието в организации, но навремето, ако ме бяха поканили в Комитета за спасение на Русе, щях да се присъединя. Беше ми много мъчно, защото обожавам Русе, в техния театър беше първото ми назначение. А много хора напуснаха този град и се заселиха по други места, защото не можеха да дишат! Радвам се, че и това мина. Днес нещата са различни.

- Над какво се смеете днес?

- Последно усетих как се смея с глас и ми текат сълзите от вълнение, когато гледах филма „Чужденецът" на Ники Илиев - много красиво момче, което първо беше водещ, а после стана актьор, игра в „Забранена любов". Рекламата и цялото представяне на филма бяха много приповдигнати и отидохме с мъжа ми да гледаме с нагласата, че ще видим нещо хубаво. Когато започна, си казах „Дано не е прехвалено". Оказа се, че не е. Остави у мен много приятно усещане, музиката ми хареса много, актьорите.

Освен режисьор на филма се оказа, че Ники Илиев е и негов съсценарист, продуцент, а и играе вътре. Хареса ми автохуморът му, че е допуснал някой да каже по адрес на героя му „Тоз пък бастун". И наистина, Ники е малко скован. Ролята на чужденеца пък се играе от Любомир Ковачев, на когото бях казала хубави думи като жури на „Байландо". С малка роля е и Кристоф Ламбер - световна звезда. Когато той се появи на екрана, се провикнах „Браво, че сте приели поканата на Ники!". Та нека вашите читатели гледат „Чужденецът". Никой няма да каже „Ех, що ме прати Лолова за зелен хайвер".

Актьорите са чудесни. В тяхното партниране се вижда колко много дарба, много сок има в този наш измъчен и завистлив народ.

Помня, как едно време директорът на нашия театър проф. Боян Дановски вечно беше недоволен от нас, вечно имаше забележки, че еди-кой си се смял на сцената, било подигравка с публиката, че друг не си научил навреме текста... Но когато отиде в Германия, много страда за всички нехранимайковци от Сатирата и ни написа едно писъмце - „Толкова сте талантливи, че не мога да ви заменя за никого".

- Освен към българските актьори известна е и слабостта ви към Ал Пачино...

- Вчера гледах парченце от негов филм, в който на него му става все по-лошо, а аз треперя, че няма да оживее след тази роля. Като го гледаш - нисък, широк, нищото му - нищо! И всичкото му - всичко.

- Кога обичта на публиката ви идва в повече?

- Сега модата е такава - всеки идва да се снима с теб. Затова понякога се шегувам, че съм се снимала с всички престъпници и добри хора в България. Аз не ги познавам, но когато дойдат - снимам се с тях. Имаше период, в който отказвах, защото не можех никъде да се движа, а хората се снимат с мен, както се снимат с мечки, камили, Айфеловата кула или Сакре кьор.

Мъжът ми обаче казва: „Ти толкова енергия хабиш, докато отказваш, че по-добре да се снимаш". И сега някой, като застане до мен, пускам усмивка. Само моля да не публикуват после във „Фейсбук".

- Помните ли усещането да си анонимен?

- Бях в Лондон за два дни и половина по покана на Българския културен център, който се води от Светла Дионисиева, моя колежка, с която някога съм играла в „Сълза и смях". Та тогава си спомних усещането. Но пак имах случка. Бяхме на вечеря заедно с Михаил Вешим, съпругата му, Юрий Дачев. В заведението никой не ме познаваше, но дойде келнерът и започна да ми говори на английски. Защо точно мен заговори?