Преди 6 г. на слабо европейско викахме криза, сега ни няма на картата


През 2009 г. "7 дни спорт" направи поредица "Кризата в баскетбола". Тогава хора от играта, които могат да я разгледат в различни аспекти - Артеник Арабаджиян, Коста Илиев, Атанас Голомеев, Юлия Стоянова, Росен Барчовски, се изказаха за проблемите в баскетбола и дадоха мнение за това какво трябва да се промени, че да тръгне този спорт нагоре. Сега, 6 г. по-късно, ще направим същата поредица. Да видим дали този път ще има резултат.


От много време се говори, че българският баскетбол е стигнал дъното и по-зле не може да стане. Националните ни отбори рядко се класират по европейски първенства, при подрастващите се изредиха да ни бият половината държави в Европа. Странно как всички хора в баскетбола - шефове на федерация, ръководители по клубове, съдии, треньори и играчи, заедно правеха така, че всяка година да се убеждаваме: "Абе, може и по-зле." Е, сега по-зле не може.
Резултатите
През 2009 г. България игра на европейско първенство за мъже и падна три пъти. Да, никой не беше доволен, че паднахме от Турция, Полша и Литва и останахме последни в целия турнир. Тогава на представянето се гледаше като на лошо и дори тръгнаха дискусиите за кризата в баскетбола и накъде отива този спорт у нас. Две години по-късно пак бяхме на европейско, че дори взехме и два мача. Помечтахме за следващата фаза. Някак естествено обаче пътят надолу продължаваше. За да се стигне по последните години, в които националният отбор в най-различен състав разшири географията на кризата - Естония, Азербайджан, Холандия... Кой ли не ни би на баскетбол. Така през тази година федерацията взе най-умното решение - изобщо да няма национален отбор. Нямало официални мачове, казаха. Но догодина ще има квалификации и кой знае как ще играе отборът ни, след като играчите не са се събирали заедно 2 години.
При кадети, юноши и младежи положението също стана трагично. Стигна се до момент, в който след това лято няма да имаме нито една формация в Дивизия А на европейското първенство. Няма и как да имаме, след като 18-годишните са 19-и в Дивизия Б. Та те са 35-и в Европа на баскетбол. 20-годишните не успяха в мисията си да останат в Дивизия А и като миналата година да поизмият малко от резила. Е, с Александър Везенков в състава това сигурно щеше да се случи, но какво от това. За 16-годишните федерацията дори взе европейското Дивизия Б в София. И там нищо - 25-и в Европа. Секундите били много, малко не стигнало. Сигурно е така, но и при тях - какво от това.
Базата
Ако има нещо, което в последните години се подобрява, това е спортната база. И това не важи само за София. В столицата федерацията стегна зала "Триадица", а волейболът оправи "Христо Ботев" и тя също е на разположение. С помощната зала на "4-ти километър", зала "Румен Пейчев" на "Армията", "Универсиада", още една-две по-малки, но стегнати зали, клубовете от столицата нямат оправдание да не развиват таланти. Или там не си вършат работата, или след това тези деца не получават шанс за изява при мъжете. Но ако е вярно второто, защо сме кръгла нула и при подрастващите в Европа? По градовете също се правят зали. В Пловдив, Бургас и Варна се строи и ремонтира усилено, в Самоков и Ботевград вече са готови с решението. Изглежда, проблемът е другаде.
Скандалите
Такива в българския баскетбол е имало и винаги ще има. През 2009 г. започнахме с Пини Гершон, мина се през близнаци, пияници и всякакви други истории. И това само в националния отбор. Когато него го няма, нивото на скандалите става съвсем махленско. Тити Папазов каза, че ударил шамар на шефа на "Рилски спортист", защото бил с червено яке. И всички тези хора не съзнават, че за раздухването на скандала не са виновни нито медиите, нито феновете. Виновни са те, че си показват магариите пред камерите. А това, оставете слабия баскетбол, също сваля от имиджа на играта. Сега никой не иска да е спонсор на лигата, никой не плаща за тв права. Дори да има национален отбор, и там ще се чудят какво да сложат на екипите.
Оправданията
Тук баскетболните хора са най-силни. Ясно е, че такива винаги ще се намерят и някои от тях може би звучат логично. На Запад имат повече пари за баскетбол, повече високи момчета и момичета, повече спонсори, телевизии и т.н. В България обаче ни е по-лесно да се оправдаваме на дребно - "Ето ти куклите, дай си ми парцалките." На единия не му стигнал един американец, на другия 2 секунди. А на всички е ясно, че тези неща не могат да те доведат до дъното.
От тук нататък има две посоки и хората, които управляват този спорт, трябва бързо да избират. Едната е нещо да се случва и да се върви нагоре, защото видяхме, че така повече не може. Току-виж върнем малко от прашната българска слава в баскетбола. Другата е да стоим там - на дъното. И без това по-зле вече не може.

Тодор Христов