„Железният генерал” Павел Христов се „завърна” в родното Етрополe


Днес, 2 ноември 2019 година в 10:30 часа преди обяд беше открит бюст-паметник на генерала от пехотата етрополецът Павел Христов.
Слово за генерала произнесе учителят по история в ОУ „Христо Ботев” – Етрополе Марин Кубетски.
На страницата на Етрополската секция има подробна информация за тържеството. Тук качваме словото на Кубетски:
 
Павел Христов (хаджи Христов) е роден в гр. Етрополе на 10.04.1859 г. В родния му дом, чрез дядо му-хаджи Пейо Инджев, лично Васил Левски основава Тайния революционен комитет в Етрополе. Баща му, хаджи Христо Пеев, е член на комитета, а чичо му, Тодор Пеев - председател.
След Етрополското класно училище и Априловската гимназия в Габрово, той завършва първия випуск на Военното училище в София през 1879 г. Следват първите назначения на младия офицер. През 1882 г. е изпратен на обучение в Русия за повишаване на квалификацията си. Откомандирован в България през 1884 г., бива назначен за ротен командир в 15-а пехотна Свищовска дружина. През 1885 г. е произведен в чин капитан.
През Сръбско-българската война, като командир на 3-та дружина от 3-ти пехотен Бдински полк, последователно превзема височините „Три уши“. След това поема командването на полка и с него участва в превземането на Пирот. След демобилизацията „Героят на Три уши“ е назначен за командир на дружина в 13-ти пехотен Рилски полк. След това-за командир на 1-а рота от 8-ми випуск на Военното училище в София (1886 - 1887 г.) като същевременно е и временен началник на училището. През 1887 г. е произведен в чин майор. През 1888 г. служи като началник на домакинското отделение във Военното министерство. Следват нови назначения: командир на 10-ти пехотен Родопски полк (1888 г), окръжен военачалник във Враца (1890 г.), командир на 22-ри пехотен резервен полк (1892 г.) и отново командир на 3-ти Бдински полк (1894-1897 г.) През 1891 г. е произведен в чин подполковник, а през 1895 г. - в полковник. През 1897 г. за втори път управлява Военното училище.
Като инспектор на граничната стража през 1898 г., той е автор на първия Устав на граничната служба. В тази си длъжност, самоинициативно, той съдейства на Освободителното движение на българите в Македония и Тракия, оказвайки безрезервна помощ на неговите дейци.
Следва назначението му като командир на 2-ра бригада от 1 -а пехотна Софийска дивизия. През 1904 г. е произведен в чин генерал-майор и му е възложено да сформира 9-та пехотна Плевенска дивизия. През 1909 г. е определен за член на Висшия военен съвет, а през 1910 г. започва да командва 5-та пехотна Дунавска дивизия.
През Балканската война, като командир на 5-та пехотна Дунавска дивизия в състава на Зч"а армия, участва в сраженията при Ериклер, Тарфа, Лозенград, Чонгара, Бунархидар, Чаталджа. В операцията на линията Бунархисар- Люлебургас неговата дивизия е изпратена без разузнаване и при Карагач, изненадващо, понася много тежък удар от превъзхождащ противник. Знаел ключовото значение на тази битка за развоя на войната, въпреки увеличаващия се огромен брой жертви и обхващащата ги всеобща гибел, без връзка с командването, той не отстъпва и заповядва всички да се укрепят и спрат настъплението на противника. След свръхчовешкото устояване на жестоките денонощни атаки, призори на 18.10.1912 г. той повежда дивизията в изненадваща контраатака и успява да превземе противниковите позиции. Така, пагубно настъпващите в незащитения тил на 3-та армия солидни турски части са отбити. Този героично изстрадан подвиг, постигнат благодарение на жертвоготовността и смелостта, ореола и силата на генерал Павел Христов, спасява от катастрофа 3-та и 1-ва армии, както и хода на войната. Оттогава, официално, той е назоваван като: „Героят от Бунархисар“, а руските наблюдатели го наричат: „Железният Генерал”. Временно командващ 3-та армия, по-късно, той полага големи грижи за здравето на войниците и случаите на епидемии и болести намаляват до минимум. Той коригира пропуските и набляга върху дейността на разузнаването, като за тази цел използва и авиацията.
В Междусъюзническата война със славната 5-та пехотна Дунавска дивизия се сражава победоносно при Княжевац и Зайчар, при Клисура, Власина, Сурдулица и др. След края войната е награден и произведен в чин генерал-лейтенант. По време на Първата световна война служи като: инспектор на граничната стража; началник на Софийския и Нишкия укрепени пунктове; генерал-губернатор на Сърбия; офицер за особени поръчки в Главната квартира. През 1918 г., след приключването на войната, е произведен в най-високия армейски чин - генерал от пехотата. През 1920 г. за кратко е кмет на София.
Носител е на следните ордени:
1. Орден „За храброст“ Ill-та и IV-та степен, 2-ри клас;
2. Орден „Свети Александър“ li-pa степен с мечове по средата;
3. Орден „За военна заслуга“ П-ра степен;
4. Орден „Стара планина“ !-ва степен с мечове, посмъртно през 2013 г.
Носител е и на други отличия и медали.
Генералът от пехотата Павел Христов почива на 07.07.1921 г. в София и бива погребан с почести. Наред с героичните подвизи и победи за България, наред с високите достижения на военачалник, наред със значимите дела за държавността и обществото ни, той има огромни заслуги и като строител на българската армия, като педагог и възпитател. Този общозначим герой е следван от поколения като пример за безкористност, морал, чест, патриотизъм, доблест, смелост и самоотверженост. Неговите неоценими приноси за Отечеството ни, постигнати в изключително отдадената служба, обуславяща житейския му път - са резултат от общочовешките ценности и святите идеали за свобода и обединение на българския народ, които той безкомпромисно отстоява. И ни завещава!
Поклон пред неговата вечна памет!


Словото качваме без редакторска намеса.