ЛЕГЕНДА ЗА ПИЖО, ПЕНДА 


И МАРТА ВЕЩИЦАТА


Имало едно време една баба. Марта я викали. Цялото село знаело, че била вещица. 


Един ден при нея отишла 


бяла Пенда.


 – Бабо Марто, мъка имам. На сърце ми лежи левент юнак. Искам го!


 – А той иска ли те, Пендо?


 – Иска ме, бабо, всеки ден хабер ми праща.


 – Че той, дека е, твоят юнак?


 – На война е, бабо, за България се бие, зад девет земи – в десета.


 – Ами като го толкоз искаш, ще го чакаш, Пендо. Ако требе, с години.


 – Страх ме е бабо, че ще погине. Люта битка го чака. Дошла съм, амулет да му правиш. Жив при мен да го върнеш.


Погледала баба Марта девойката, хубаво в очи ù надзърнала. И всичката ù обич видяла.


 – Как го викат твоят юнак?


 – Пижо го викат, бабо. Моят Пижо... – прошъпнала бяла Пенда.


 – Утре искам рано да дойдеш и да ми донесеш ябълкова фиданка – занареждала Баба Марта. – Ей тука, на тая поляна, искам да я посадиш. На три пълни месечини ще идваш под нея да спиш и песен обична ще ù пееш. 


     Хукнала Пенда да се прибира. На сутринта заръката изпълнила. Яка фиданка донесла и сам самичка я посадила. Три месечини Пенда огрели. Три месечини гласа й слушали. Обична песен да пее, за своя юнак Пижо.


 – И сега бабо Марто, какво иде ред да сторя?


 – Сега чедо, ще чакаш. Цяло лято, есен и зима. И когато пукне пак пролет, пак тука ще дойдеш, под твойта си фиданка.


 – Ей тъй, само да чакам?! А пусто сърце ми плаче, тежко ми е бабо Марто! Място не си намирам. Ще го бъде ли моят Пижо?


 – Искам да си идеш дома, да вземеш овча вълна, чиста! От нея ще си направиш постеля и нощите там ще прекарваш. Ако сълзи ти дойдат да плачеш, във вълната да ги попиваш. Ако песен мъчна ти дойде в душата, във вълната ще я изпяваш. Една нишка ще изпридаш сутрин и вечер и с капка кръв ще я поливаш. При мен като дойдеш напролет, едно бяло кълбо прежда да носиш, и едно червено – кръв да е пило.


Всичко изпълнила Пенда с обич и вяра в сърцето. Сълзи, песни и капчици кръв в бялата вълна попивала, нишки здрави пресуквала. Пролет пропукала, земятя пробудила. Хукнала бяла Пенда при баба Марта. Грабнала старата вещица бялото и червеното кълбо и три нощи прела. Накрая изпрела две кукли. Едната бяла, другата червена. И докато прела, тихо наричала:


Светлина и кръв преплитам в момината обич.


Таз невинност тук наричам в здраве и любовен огън. 


   Излязла по изгрев баба Марта под ябълковата фиданка и плеснала с ръце. Долетял бял щъркел и до баба Марта кацнал. Вързала вещицата двете кукли за крачето на щърка, прошепнала му нещо и той излетял. Дълго летяла бялата птица, през девет земи в десета отишла. А там, в една урва, лежал Пижо тежко ранен. Кацнал щъркът до момъка и двете кукли върху му положил. Бялата на челото – червената на гърдите. Още по-червено, червеното станало. Омесила се кръвта на Пижо и Пенда по куклата. А Пижо полекичка отворил очи. Сякаш отнякъде чул обична песен бяла Пенда да пее. 


Минавали дните... Напъпила фиданката, аха да цъфне. Пенда все под нея спяла, а баба Марта към небето поглеждала. И една сутрин щъркът се върнал. И куклите на тревата оставил. Вещицата тихо го нахранила и отишла при Пенда


 – Ставай, моме, време е! – събудила бабата девойката. Очите на Пенда завързала и ù рекла.


 – Сега тръгваш по поляната. Ще вървиш, дорде сетиш вятъра. Там където повея, спираш и махаш кърпата. Очи си отваряш широко и каквото видиш, туй си повикала!


    Тръгнала Пенда боса по тревата. Сърце ù от гърдите ще хвръкне. Върви Пенда все по-бързо, очи ù не видят, душата ù гледа. И в тоз миг сетила вятъра. Закована останала. Кърпата смъкнала. Очи си отворила.... и своя Пижо видяла.


    И дорде се младите нагледат, дорде си очите един на друг изпият, баба Марта към фиданката тръгнала. И на младите клонки, току между пъпките, бялата и червената кукла вързала.


 – Именувам ви Пижо и Пенда! По българската земя обич и здраве да носите! Обич и здраве да пазите! В обич и здраве челяд да се роди. В обич и здраве да пребъде!


   Тъй нарекла баба Марта. И оттогаз на земята българска Пижо и Пенда останали. На ябълка за здраве завързани. От щъркел с обич наглеждани.


из "Стопанката на Господ"


Розмари Де Мео