Учениците от Златаровската гимназия доказаха, че с гордост носят името на Ботев

В празничния 29 ноември седмокласниците от ППМГ „Акад.проф.д-р Асен Златаров“ и техният класен ръководител и учител по история и цивилизации Николай Пеев представиха в Исторически музей Ботевград открит урок „С гордост носим името на Ботев“. С историческа прецизност гимназистите проследиха историята на нашето селище от основаването му преди новата ера, наричано Зелен, Зелин, Зелен градец, през изселването в село Самунджиево и обявяването му за град Орхание, до годините след Освобождението, когато възниква идеята градът ни да носи името Дондуково и паметната 1934-та, от която с гордост носим името на Христо Ботев. 

Седмокласниците пресъздадоха моменти от общоградското събрание за избор на ново име на града ни начело с кмета Иван Савов, в което се чуха предложения за запазване на името Орхание и Зелин,  преименуване на Йоанинград и Вишневград, до предложението на Асен Златаров за Ботевград заради откритите и положени в църквата в с.Скравена през 1930г.  черепи на 10 Ботеви четници и почитта на населението към подвига и делото на поета-раволюционер и неговата чета.

В урока бе направена и възстановка на заседанието на комисията за избор на ново име начело с министъра на вътрешните работи Петър Мидилиев, като бе подчертана решаващата роля на акад. Стоян Романски именно нашият град, а не Враца или Калофер да носят името на Ботев.

Учениците припомниха делата и заслугите на вдъхновяващи личности, оставили трайна диря в историята на града и страната ни, сред които Георги Попиванов, акад. Стоян Романски, Карло Папоушек, свещеник Георги Попдимитров, Дико Илиев, както и емблематичните събития, с които се свързва името на Ботевград - автобусите „Чавдар“  и Завода за полупроводници.

Следваха интересни факти от историята на града, сред които:

Преди 198 години в малка дървена къщурка тук е открито първото килийно училище.

С обявяването на Самунджиево за град Орхание градът е разделен на седем махали, от които четири български, две турски и една за преселници.

През 1867г. е завършена Часовниковата кула, прокарана е първата телеграфна линия и построена пощенска станция.

През декември 1871г. Левски създава революционен комитет в нашия град с председател Васил Петров – Бояджията. От 32 частни революционни комитета 13 са от Орханийската кааза.

В редовете на опълченските дружини под командването на ген. Столетов се включват 400 офицери, 2700 подофицери  и 159 опълченци от орханийско, 35 от тях от нашия град.

В своята 158-годишна история нашият град има 33 кметове. 

В края на 19 век тук в Държавна образцова бубарница са се отглеждали буби за производството на коприна.

„Огледало“ е името на първия вестник в нашия град, който излиза през 1902г. в едва 13 броя.

Бюрото на цар Фердинанд е дарено на ботевградския дом на армията лично от неговия син цар Борис III.

През 1929г. е открит паметникът Незнайния войн. Десет години по-късно и паметникът на Стамен Панчев. 

Градът е електрифициран през 1940г., благодарение на кмета на софия Иван Иванов, обявен за почетен гражданин.

Паметникът на Христо Ботев е дело на скулптура Иван Мандов. Открит е през 1966г., а в основата му е поставен препис от протоколите по приемане на проекта.

През 1980г. е открит Стопански химически комбинат, който произвежда над 1000 продукта от пластмасопроизводството, тапетното производство, микробиалните продукти и ензимни препарати.

1982 г. е открит Паметника-костница, който съхранява паметта към родолюбивото дело на десет Ботеви четници.

Преподавателят Николай Пеев отбеляза, че и днес, 90 години по-късно, Ботевград ражда своите будни млади хора, които не забравят родния край и винаги намират пътя към него и даде думата на Марк Цеков, възпитаник на Златаровската гимназия, който сподели защо е избрал да живее и развива бизнеса си в Ботевград, а не в чужбина. 

На финала на емоционалния урок прозвуча песента на група „Тангра“ „Нашият град“ в изпълнение на Десислава Младенска и бе дадена думата на директора на училището Даниела Колева, която награди участниците в конкурса за стихотворение, разказ и есе на тема „Моят Ботевград“.

Първото място в категория „Стихотворение“ грабна Ива Филипова от седми клас, а второто отиде при седмокласничката Десислава Младенска.

В категория „Разказ“ бяха отличени дванадесетокласничките Мария Василева - първо място, и Александра Хубанова - второ място.

Други трима дванадесетокласници заеха първите три места в категория „Есе“, както следва: Владислав Маринов, Владимир Маринов и Иванка Георгиева.

Поощрителни награди получиха Любомира Николаева и Таная Арбова.

Изненадата бе обявената от г-жа Колева - награда за участниците в урока и литературния конкурс - екскурзия до избрана от тях дестинация.

Публикуваме три от наградените творби:

Мой Ботевград

Харесвам те зиме във снежно облечен,

затрупан под бяла завивка, красив.

В сърцето ти гордо издига се кулата,

отмерва часовете с гласа си звънлив.

Харесвам те пролет, когато си млад,

изпълнен със глъч на деца и мечти.

Площадът окъпан във слънце е пак.

Животът разцъфва сред дъх на липи.

И лятото все тъй приказен си, 

в зелените сенки на парка си скрил

сладоледи, скрежина, студени фонтани,

разходки до късно във шепот тъй мил.

А есен, когато мъгли се разстилат

и вятърът носи далечни мечти.

Със цветни листа гонят се кестени,

фасади блещукат в топли искри.

Красив си през всички сезони в годината,

и мрачен, и пъстър, на всички си мил.

Събрал си във себе си спомени най-хубави

и детството, пълно със смях уловил.

Ива Филипова

Камбаните на надеждата 

Докато ходилата на Мартин се редуваха едно след друго по мокрия асфалт, духовният водач на тялото му крачеше из каналите на подгизналото му съзнание. Отходните води се стичаха по канала и изтласкваха всеки проблясък на надежда, достигнал до него. 

Мартин стигна желаната дестинация, но това сякаш не му направи голямо впечатление. Влезе в сградата машинално и се запъти към втория етаж на крилото по паразитни болести. На рамото му висеше торба с яркочервени ябълки. Толкова червени, колкото е забранителната светлина на светофара пред болницата. В чантата можеше да има много други неща, но мъжът беше избрал точно ябълки, защото вярваше, че паразитите, които тормозят съпругата му, ще се изкушат от плода. 

Вече от две години преди всяко посещение в болницата, той прекарваше четвърт час в подбиране на най-яркочервените ябълки от магазина на няколко преки от нея. По-рано беше убеден в действието на лекарствата, но се убеди, че нито едно не дава желания ефект. Затова просто купуваше ябълки. 

В уречения час Мартин влезе в стаята на Виктория. Хвърли поглед върху централния монитор. Служеше за проследяване на популацията паразити и онагледяване на поведението й.  Дупчиците, направени от тези едва видими твари, бяха дребни и определено бяха повече от миналия път. Никакви медикаменти не били ефикасни, заради размера на паразитите. В началото били само два, но сърцето на Виктория било толкова широко, че наистина имало място за всички техни потомци. Мравките останали удовлетворени от мястото и взели решението да се установят дългосрочно там.

- Носиш ли ми ябълки? - поинтересува се Виктория

Мартин стовари чантата върху помощната масичка и се втурна да измие няколко, за да ги пригоди за консумация. През това време жена му разказа за изписаните пациенти от днес, за желанието си да направи кратка разходка навън съвсем скоро и го попита за неговия ден. Той й разказа за организацията около празника на Ботевград - 29 ноември и предстоящата подготовка за Коледа.

- На някои прозорци има толкова красиви лампички. Мигат една след друга. Трябва да ги видиш непременно. Една като изгасне, други три светват. Прекрасни са! 

На излизане от стаята един доктор го повлече в съседния кабинет и започна със стандартния за това време на месеца отчет. Изчете статистиката си и заключи, че очаква влошаване в състоянието на Виктория. Мравките щели да щръкнат из периферията на засегнатия орган съвсем скоро. С други думи, положението се влошавало. Мартин вдиша и издиша дълбоко. 

Следващия път, когато отиде до магазина за плодове и зеленчуци, продавачката - баба Галя разпозна отчаянието му и се осмели да му подшушне нещо надве-натри. Ей така, можело пък да проработи. 

Излизайки с ябълките, Мартин благодари и отново се отправи към болницата. Предвещанието на лекарите се оказало правилно - здравето на Виктория наистина не било добро. 

Монитора показваше всички щъкащи гадинки, покрили сърчицето на клетата жена. Те образуваха черна плътна обвивка. С всеки удар, сърцето се търкаше в мравчения капан и причиняваше свирепа болка на Виктория. Простичкият разговор, който двамата водеха обикновено в тези мимолетни мигове на споделена наслада, в момента беше недостижим, затова двамата решиха да споделят тишината. Ябълките дебнеха от масата.

Мартин този път побърза да излезе от болничното заведение, съкрушен от потока на мислите си. Пое в посока центъра. Щеше да опита. Какво пък толкова, нищо нямаше да загуби. Възможността си струваше.

Влезе в часовниковата кула и се закатери нагоре. Думите на баба Галя бяха негов пътеводител. “На 29 ноември, във всеки кръгъл час, ако застанеш под камбаната на центъра и заедно с нейните удари си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне.”

Когато голямата камбана дрънна в седем часа, Мартин не спря да мисли за своята съпруга. Първи удар - Виктория в болницата. Втори удар - Виктория вкъщи. Трети удар - Виктория украсява елхата. Четвърти удар - Виктория усмихната. Пети удар - Виктория пали коледни свещи. Шести удар - Виктория закача малките светещи лампички. Седми удар -  Виктория е здрава. Болката в сърцето му беше поутихнала, защото тази в ушите му беше много по-остра.

Събуди се на сутринта и първото, което видя, беше една уютно осветена стая, а до него спеше Виктория. Беше първи декември. Предстоеше Коледа.

Мария Василева

Градът на миналото

Есента е любимият сезон на Адриана. Багрите на изсъхналите листа и слънцето, хвърлящо топлина в пространството, внасяха уют и спокойствие  в  душата й. Ароматът на дъжд се процеждаше през открехнатия прозорец на колата й. Скоро щеше да завали. 

Макар и любимото й време да потискаше околните, тя винаги беше щастлива да посрещне сезона на топлото кафе в леглото, пъстрите разходки в гората, четенето на книга, наблюдавайки събиращите се локви по улиците. Реките, отнасящи миналото, за да направят път на бъдещето.

Изгаси цигарата, която пушеше. Дробовете и не можеха да поемат повече. По принцип не пушеше, но сега беше нервна. Трябваше да се върне в миналото. В града, който до преди няколко години беше неин дом - Ботевград. Не духом, а тялом. Беше си дала обещание да не стъпва повече там. На мястото, на което зад всеки ъгъл се криеше спомен. Връщаше се, за да се види с любимите си хора. Винаги се срещаше с тях извън тази зона.   

Решена, че няма да остави на миналото да я ръководи повече, тя спря колата си пред централното кафене. Отвори вратата на заведението  с поглед потърси своите приятелки. Лина, Силвия и Ванеса седяха в ъгъла с питиета пред тях. Адриана закрачи към тях уверено и с усмивка. Дори не обърна внимание на познатите лица, приковали взора си към нея. Сега тя не беше същият човек. Многото пътувания из света и отделянето от Ботевград я бяха преобразили.

Времето мина бързо в разговори. Смрачи се и всяка от дамите се прибра. С влизането в дома си, майката на Ади я посрещна с прегръдка. Вечерята, сервирана на масата й се стори като най-вкусното нещо на света. Студентските замразени ястия не можеха да се мерят с гозбите на мама Гери. Разбира се неизменна част от вечерта им беше палавото куче.

След угощението, младата дама понечи да си легне, но нещо не й даваше спокойствието да заспи, затова реши да се поразходи. Облече си дебелото яке и гумени ботуши, след което заключи входната врата. 

Обикаляше безцелно. На всяка улица, на всяка крачка в съзнанието и изникваха моменти, прекарани по тези места. Мина покрай гимназията, в която учеше, и си припомни за пакостите, които са правили с класа й, за онзи път в дванадесети клас, когато с Лина събраха випуска им и ги опръскаха с изкуствен сняг пред кабинета на директора, а след това всички дружно се замеряха със снежни топки на двора. Това беше  една от малкото и любими Коледи. 

Засмя се и пред погледа и изникна паркът. Там със съучениците и бягаха от часовете. С Ванеса пък водеха безброй разговори за любов, мечти и партита. Чакаха с нетърпение завършването, за да бъдат така дълго чаканите принцеси с лъскави рокли и високи токчета. Лудата бална вечер с гръм и трясък превзе съзнанието на Ади. Танците без почивка, любимите учители с непрестанните шеги и приятелите и…. които сега бяха блокирани във всички социални мрежи. 

Камък и падна на сърцето. С по-тежки крачки се отправи към спортната зала, където някога с отбора по танци, в който участваше, играеха за местния баскетболен отбор. Тя обожаваше времето, прекарано в тренировки за участия. Това беше любимата й част от ежедневието. А на паркинга пред залата часове със Силвия и Лина, ядейки бърза храна в комбинация със смях и сълзи, се изнизваха като секунди. Тези мигове бяха най-важни за нея – лекуването на душите по приятелски.

Направо, вляво, още направо и вдясно. Уличните лампи биваха закрити от още ненапълно опадалите шарени листа. Нещо опияни Ади. Разтърка очите си. На съседния тротоар минаваха двама нейни детски…вече познати. Не я видяха. И по-добре помисли си тя. Нямаше какво да им кажеше или просто не можеше. Знаеше, че някога много държеше на тях, но по-ясно и беше, че не може да се отдаваш на хора, които не отдават нищо на теб. Забрани си да изпита каквато и да е болка и затича.

Кварталът й и се стори като най-далечното място на света. Задъхана и вече уморена отиде до близката чешма. Преди да спре, зърна баща си и брат си, с които не говореше от години. Стъписа се.

- Така се случва в живота – винаги си повтаряше, усетеше ли слабост към тези хора.

Пиеха  бира и си говореха. Вече за нея беше непосилно да ги различи. Жестовете, мимиките…всичко. И точно в този момент си позволи да заплаче. Солени капки напоиха изсъхналите й устни. Краката сами я отведоха при хората пред нея. От тях поне не искаше да избяга. Изправи се лице в лице с тях, не им каза нищо. Прегърна ги. Двамата мъже също не обелиха дума. Бяха ли по-малко в шок от случващото се, отколкото и Ади беше?

Тогава тя си отиде. Прибра се, не спирайки да ридае. 

Нищо не беше успяло да я пречупи. Съчетаването на университет с дългите работни смени. Безсънните нощи, учейки право. Самотата. Борбата й със самата себе си. А този град успя да я сломи. Не можеше повече. Точно като по чудо майка й отвори вратата на розовата стая. Сякаш усетила мъката на рожбата си, Гери седна до нея и отрони:

- Слънце мое, болката е в живота ни, за да ни накара да оценим хубавото. Ботевград не е твой затвор, а тук си станала тази, която си. Борбена, силна, нахъсана. Тук ти успя да изградиш основите на своя дворец, ала от теб зависи как ще стигнеш до строежа на върха. Не забравяй нищо, случило се на това място. Приеми и прости. Прости първо на себе си за всеки път, в който си била наранявана. Чак след това ще намериш силата да простиш и на всички останали.

И като по магия, майчината милувка успя да накара очите й да се затворят и да постигне покой. Утре беше нов ден и щеше да превърне този град отново в свой дом. Не само тялом, но и духом.

Александра Хубанова