Хората, които се фиксират върху броя цветнокожи футболисти в отбори като Франция, Англия, Нидерландия, Белгия, Германия и съзират в това белег за упадък според мен просто правят неправилни социологически изводи.

Концентрацията на деца на мигранти в националните отбори, т.е. европейци второ и трето поколение, не е признак на „изчезване на белите европейци“. Чисто социологически това показва, че белите деца имат твърде много алтернативни занимания и интереси, а това ги прави в по-малка степен готови да плащат чудовищната цена, за да достигнат до високо спортно майсторство.


Да, „белите“ деца преобладаващо са склонни да се занимават със спорт за удоволствие, а истинските им интереси са в други сфери. Само преди едно или две поколения децата на работниците или нископлатените градски служители са имали живот, в който практически единственото удоволствие е бил спортът. Забогатяването на европейските нации, както и значителната социална мобилност и нарастващия егалитаризъм в Стара Европа промени драстично ежедневието на европейските деца.


Така децата на мигрантите, които днес са новите социални слоеве с по-ограничени възможности имат много повече стимул да се занимават със спорт и много по-малко алтернативи на спорта, сравнено със своите връстници от неемигрантски произход.


И тук идва една от значителните разлики, които правят страни като изброените да имат силен футбол, а страна като България срамен футбол. На запад футболните школи са достъпни и спонсорирани. Често от общините и обществени фондове. По правило тренировките в клубове в Западна Европа струват 10-40 евро месечно, като има множество спонсорски програми за социално слаби семейства. Често екипите се закупуват от клубовете, както и се поемат разходите за пътуване и лагери. Това е значително по-евтино от всяка друга извънкласна дейност.


След като детето се окаже, че проявява качества, вече идва времето на скаутите на футболните академии, които изтеглят талантливите деца и някои от тях достигат в крайна сметка до професионалните клубове. Така например във Франция има 800 000 деца, които са регистрирани като футболисти в своите възрасти. В Нидерландия има около 3000 аматьорски клуба.


Обратно на тази система в България е доста скъпо детето да тренира. Освен таксата има значителни разходи за екип, за пътувания и лагери. Отделно се шири срамната практика, ако иска детето да играе в официални мачове, да се плаща допълнително. И така се оказва,че само децата на сравнително добре справящи се семейства могат да се занимават с футбол. Което стеснява социалната база само до децата, които имат най-голяма възможност за алтернативни интереси и забавления. Това е и причината сред нашите футболисти да има твърде рядко такива от ромски произход, макар именно ромските деца да имат възможно най-голяма социална реализация чрез спорта.


И последно. На това световно прави впечатление с каква гордост цветнокожите футболисти участват в националните отбори. Как пеят химна, как знаят текстовете наизуст и се вълнуват като истински патриоти.


И така, привидните свидетелства за упадък всъщност са доказателства за просперитет. Както и това, което мнозина използват като доказателство за разделение, всъщност ясно показва интегритет. Но предразсъдъците са тегаво нещо и трудно се влияят от последователни разсъждения.


Момчил Петров


От фейсбук-страницата на автора