Последното си интервю Петър Унжиев дава за вестник “Труд”. Част от него е публикувано в новия брой на “Ботевградски вести плюс”.

Петър, тръгвате към най-трудния връх в света, от който всеки четвърти не се завръща. Еверест е качен от над 5000 души, докато К2 само от 250. Подготвен ли сте?

То ще си покаже, но съм много доволен от бягането си преди няколко дни на 100-километровата обиколка на Витоша - за 9,32 часа (б.р., дори колоездачи имаха по-слаб резултат). Аз съм си маратонец, бях и в шестицата на България, състезавах се за “Балкан” (Ботевград). Аз съм от там, иначе живея и работя в София.
Завършил съм магистратура по информационно-управляващи технологии в Химико-технологичния университет. От общо 56 изпита през следването имам 54 шестици и две петици. Но сега не работя в тази сфера, а на няколко фронта, които са абсолютно различни. Изпълнителен директор съм на нова музикална телевизия, консултант съм на фирма за соларни панели, по-точно фотоволтаични инсталации за производство на ток, консултант съм и на финансова къща... Работя във фирма с търговска дейност с Китай и затова 3-4 пъти годишно съм в Пекин. За да върша всичко това, е ясно, че трябва организираност.

Затова станахте организатор на експедицията до К2, в която има 18 алпинисти - швейцарци, италианци...

И още двама чехи, двама казахстанци... Има и една алпинистка от Иран, която си продаде къщата, за да качва с нас К2. Иначе има трекинг агенция, която организира пренасянето на оборудването и храната с носачи до базов лагер. Експедицията е мултинационална, в която хората не са сработени един с друг и решенията ще се взимат с мнозинство. Аз съм организаторът, но няма да давам еднолични съвети, а както и другите ще помагам с каквото мога. Изпратих вече 600 м въжета. Чехите ще атакуват сами върха, швейцарците - също. Аз съм в група с казахстанците Жумаев и Пивцов. Те имат качени всички осемхилядници без този. Това ще им е пети опит на К2.
 

А вие досега имате три опита на Манаслу (8167 м). Защо се хвърляте на най-трудния връх, а не на Еверест?

Правя го, за да ни забележат. Не мен, а България. Не случайно казват германския алпинист, швейцарския... И после името му. На Еверест не ходя, защото там е блъсканица, планирам зимно изкачване през януари догодина.
Трябва да се направи нещо за популяризиране на планинарството сред младите българи. Затова през 2008 г. тръгнах по най-високите планини, за да се разбере, че не е задължително непременно да си се катерил 10 години на Мальовица, за да направиш нещо.
Срамота е, ние, българите, сме от най-старите алпийски нации в Европа, а ни няма в базовите лагери в Хималаите и Каракорум. А например корейците, които не са особено добре подготвени и физически и като оборудване, всяка година пращат по 50-100 души на осемхилядниците.

К2 не прощава на самонадеяните. Имали ли сте премеждие на ръба на смъртта?

Миналата година ме прескочи, но взе италианеца до мене. Карах грип, взех антибиотици, макар те да пробиват имунната система, но бях с 40 градуса температура. Уж се оправих и се качих до лагер 2 на 6400 м, хапнах и съм заспал. Събудих се от адско туптене в мен. Усещах, че ще свърша всеки момент. Много зле бях, умирах. С последни сили си бих мускулно инжекция дексаметазон и пих два нифедипина срещу мозъчния оток. И след няколко часа се върнах на този свят, но италианецът в съседната палатка умря.

Въпреки това тръгвате отново...

Аз съм такъв, няма спиране. Миналата есен подкарах огромен мотор чопър, без да съм карал мотори. Имам само книжка и съм бил на полигон, на шосе никога. Но купих едно 300-килограмово “Кавазаки”. Приятелката ми вика: “Страх ме е”, а аз й отвръщам: “Споко, и мен, но сядай да опитаме.” Подкарах го и се спряхме чак в Пелопонес...

Какво ви кара да живеете толкова бясно?

Причината е една за всички хора - усещането, че ще умрем, че имаме dead line. Представете си, ако живеехме по 2000 години, първите 100 щяхме само да се почесваме. Големият ни катализатор за активен живот е оная с косата, тя ни ръчка и високо в планината ти я виждаш най-ясно.

Кога планирате атака на върха К2?

На 5 юли тръгнах от Исламабад към Скарду, последния град преди планината Каракорум. Хората от експедицията вече са там, аз се забавих заради визата. От Скарду до базов лагер има 8 дни пеша. Аз ще ги мина за 5-6, за да настигна другите. Атаката на върха ще е в края на юли - началото на август.

Имате ли си амулет и скъп човек, който да ви жали?

Не, разчитам на себе си. Най-скъпият човек - майка ми, вече си отиде. С приятелката ми в София ще сме в постоянна сателитна връзка.