Дори и на 35 години Шарунас Ясикевичус си остава един от най-добрите плеймейкъри в Европа, което ще се постарае да докаже и на европейското първенство. За напрежението в състава на Литва, за лудите гръцки фенове и за другия свят - НБА, той споделя в интервю за сайта sports.ru


В последните две години вие не бяхте в националния отбор на Литва. Коя е основната причина да се върнете в тима тази година?


- С Кестутис Кемзура сме в отлични отношения. Често разговяраме за баскетбол, за националния отбор и той винаги ми е казвал, че му е нужен такъв играч като мен. Така че основните причини са две: добрите отношения с треньора и факта, че Литва е домакин на европейското. Това въодушевява.


За какво си мислехте, когато гледахте националния на Литва през тези две години?


- Честно казано, не съм се замислял много. През 2009 в Полша ми беше доста странно да гледам как отборът трупа загуба след загуба. Но понякога става и така, всички знаем колко трудно е да побеждаваш. Миналата година пък ми беше доста приятно да видя как литовските национали надминаха очакванията, показвайки отлична игра. Много се радвах за Кемзура и за младите ни момчета.


Чуваха се мнения, че за спечелването на световното първенство на Литва е липсвал плеймейкър от световна класа. Съгласен ли сте с това?


- Не мисля, че плеймейкър от световна величина би имал някакво значение в мача със САЩ. В онзи тим на Литва съвпаднаха едновременно няколко неща, които сработиха навреме, а това е важно на такива първенства.


Усещате ли натиск върху националния отбор заради домакинството?


- Не. Но разбирам какво хората очакват от нас. За съжаление загубихме Клейза и Мачиулис, те биха ни помогнали много. Но трябва да гледаме напред.


Не мислите ли, че можете да разстроите 3 милиона души?


- Не е нужно да се мисли толкова глобално. Някои наистина мислят така, но се старая да не се концентрирам върху това. А върху напрежението по време на всекидневните тренировки, пък после ще видим какво ще се получи. Вярвам, че най-голямото напрежение идва отвътре.


Кои са главните фаворити на Евобаскет?


- Тази година те са толкова много. Испания, Франция, Турция, Русия и Литва, тъй като играем вкъщи. Сърбия е много силна и според мен е един от главните фаворити. Някъде около седем отбора.


Вие сте играли във всички страни, в които хората са луди по баскетбола. А в  Литва обичат този спорт както никъде другаде.


- Да, може да се каже така. Ние даже и сами не разбираме откъде извира тази страст към играта. У нас вече има богати баскетболни традиции и хората ни заставят да се движим нагоре. И е невероятно да бъдеш част от такава култура.


Имало ли е случаи във вашата кариера, когато зрителите са се намесвали по време на мач?


- О, да, разбира се. Мачовете между Панатинайкос и Олимпиакос съвсем не са баскетбол. Те са война. В тях се налага да се съобразяваш с всичко: ножове, монети, бутилки. Монетите и запалките са нещо обичайно. В Гърция е много тежко, мачовете в тази страна не мога да сравня с нищо друго в моя досегашен живот.


Струва ми се, в последния ми сезон за ПАО гостувахме на Олимпиакос и по време на загрявката техните фенове ни замеряха с късове бетон, действително това бяха огромни бетонни буци. След това погледнах към пода и видях и три ножа... А това съвсем не е забавно. Мисля, че отговорните хора чакат някой да пострада сериозно и едва тогава да вземат мерки. Защото с всяка година това става все по-безумно.


Йонас Валанчунас е едва на 19 години, има само един мач за националния тим. А е невероятно популярен в Литва, защо?


- Йонас е много талантливо момче, той вече спечели три големи турнира на юношеско ниво. Когато си млад, хората обикновено доста те подкрепят. А при нас нахлува цяло ново поколение. И да има такъв лидер е просто фантастично. Да, в Литва има много таланти, но освен всичко това Йонас в същото време е и добър човек. Скромен е, не витае в облаците, слуша внимателно всички. И именно това го прави по-особен.


Вие вече демонстрирахте с него отлично взаимодействие. А с кого ви е било най-приятно да играете в досегашната ви кариера?


- В националния винаги имаше някой, на когото можеш да дадеш пас, започвайки от Ейникис. Дори и Сабонис, въпреки че не бе в своята най-добра физическа форма. Винаги ми е вървяло на съоотборници във всички тимове. В Макаби това бяха Бастън и Вуйчич, в ПАО - Майк Батист. Такива играчи са много необходими, тъй като те правят твоята игра по-добра.


В началото на тази година напуснахте Летувас Ритас, като смятахте, че  с Фенербахче имате по-големи шансове да спечелите Евролигата. След четирите спечелени купи в този турнир все още ли мотивацията ви е същата?


- Разбира се. За мен мотивация е всяко състезание. Казано честно, ако я нямаше, не бих играл до 35 години. Когато предстоят решаващите мачове през сезона, чувствам, че искам да ги спечеля. Когато престана да чувствам това или тялото ми каже, че е време да спра, наистина ще го направя.


Кой от тези четири успеха  бе по-особен?


- Всички.  Но с Макаби показахме най-добрия баскетбол. Бяхме много агресивни в нападение и бе приятно да се наблюдава играта ни, за което голяма заслуга има и Блат, а освен това бяхме и отличен колектив.


Какво ви попречи да се задържите в НБА? Или това бе просто още една лига в баскетболното ви пътешествие.


-  В НБА избрах неправилния отбор и тази грешка много ми попречи. Това е съвършено друг свят, където не всичко зависи от теб, а при преминаването в друг отбор пък въобще нямаш думата. Размениха ме просто защото моят договор бе същият както и на другия играч.


А какви бяха другите първоначални варианти освен Индиана?


- Кливлънд и Портлънд. Мисля че тябваше да отида в Портлънд.


Няма ли все пак нещо, от което да сте останал доволен в Америка?


- Първите четири месеца играех. Бях повече помощен играч, но не можех да моля за нещо друго. Може би исках да играя по 5 минути повече, но на този етап това не бе толкова важно. Проблемът е в това, че не получавах удоволствие, това бе отбор, в който играчите не си подхождаха като характери. Освен това направих грешка, като не се подготвих добре физически за НБА и някъде след 50 мача започнах да издишам, оказах се неподготвен за този ритъм.

За втория сезон не направих тази грешка, първите три месеца отново влизах в игра. А след това неочаквано ме размениха. Когато пристигнах в Голдън Стейт, направо от летището отидох при Дон Нелсън и той ме попита: "Що за играч си ти?" Помислих си: "Той какво, шегува ли се? Нали точно те поискаха тази размяна". Тогава ми светна, че просто не съм част от плана на този тим.


А нивото на играта в НБА много ли е по-високо от това в Европа?


- По-високо е, но не чак толкова. Честно казано, аз харесах НБА. Харесва ми да играя, а там имаше по 3-4 мача на седмица. Всеки предпочита да играе, а не да тренира. Обичах да пътувам и въобще цялата атмофера. Но аз не играех и това ме потискаше психологически. Голям процент от успеха в НБА е в отбора да има европейски играчи. Мислех, че отивам в правилния тим заради постоянния ми контакт с Лари Бърд и Рик Карлайл, те наистина искаха да успея. След това ми се извиняваха, но от техните извинения не ми стана по-леко, като равносметка загубих две години.


На чия страна сте в спора, довел до локаута?


– Всичко е относително. Не разбирам защо собствениците на отбори казват, че не получават печалба. Струва ми се, че нещата им вървят добре. Макар че е разбираемо, че малки франчайзи е по-сложно да спечелят повече. Доколкото разбирам, сега собствениците искат да вземат от играчите, например гарантираните им контракти. Последния път, когято бях в Тел Авив, говорих с Антъни Паркър, който е представител на играчите, той ми обясни нещата подробно и в действителност всичко е доста сложно.


Не съм на страната на играчите, тъй като вече не играя в НБА. Би било полезно да се изслуша мнението и на собствениците. Четох, например, че е осъществена сделка по продажбата на "Атланта" за 400 милиона. Ако всички тези отбори не носят печалба, защо някой ги купува? И ако при това в банковата ти сметка остават 20 милиарда, то от какво да се оплакваш? Ненавиждам бизнес-страната в баскетбола, но за съжаление трябва да живеем с нея.


Кой е най-добрият плеймейкър в света в момента?


- Дерън Уилиямс. Харесва ми най-много от всички останали. Той също ще играе в Турция през следващия сезон.


А Дерик Роуз?


- Той също много ми харесва, но няма стрелбата на Уилиямс. Обикновено въобще не се асоциирам с такива момчета, тъй като те скачат твърде високо и много бързо бягат.


А сред европейците?


- Тони Паркър. В Евролигата - Диамантидис. Харесват ми играчи, които влияят на играта по различни начини, внасят лидерство в тима. Диамантидис безусловно е страхотен играч и още по-страхотен човек. Теодосич? Той също е добър, но ние не трябва да обичаме хора от Олимпиакос.


Да, между двама ви имаше някаква история, в която той не се държа добре.


- Тази история не е толкова важна. Просто когато играеш често срещу някого в такава безумна обстановка, нещо задължително трябва да се случи. Каквото и да е направил, това си е негов избор. Може би такъв му е стилът, но youtube обикновено не лъже.


След като сте голям играч на солидна възраст, реално ли е да се научите на нещо ново?


- Разбира се, и в това се състои прелестта на нашата игра. Всеки ден се случва нещо ново. И без това се шегуват с мен, че съм започнал да играя в защита когато навърших 30. Така че във всяка възраст можеш да се развиваш.


Кое най-много ви харесва в баскетбола?


- Съблекалнята. Особено ако си в добър колектив,например в националния. Задължително стават майтапи, разказват се истории за това кой как е провел изминалата вечер, обикновени човешки истории.  След победа това е най-доброто място, в което можеш да се озовеш. Със сигурност когато се откажа от баскетбола, това ще ми липсва най-много.


Замисляте ли се какво ще правите след завършване на кариерата ви?


- Честно казано, не. Разбираемо е, че ще бъда свързан с баскетбола, но нямам ясна представа треньор ли ще бъда, скаут ли или нещо друго. Но не и журналист. Господи, в никакъв случай журналист! Не мислете, че имам нещо против, но приятни разговори се получават в един от десет случая. В останалите просто се опитват да те вместят в някое гръмко заглавие.


Обичам да работя с деца. Всички кампове, на които съм бил, страшно ми харесваха. Възможно е в това да намеря своето бъдеще.