ри голям интерес премина представянето на първата книга на Антоанета Владимирова – „Ако сте свършили солта, поканете на трапезата си…перничанин”. Тя се състоя вчера в зала „Орханиец” на Исторически музей – Ботевград. И ботевградчани, и перничани, които от дълги години живеят в Ботевград, дойдоха да поздравят авторката.
Книгата бе представена от Стефка Граматикова, учителка по български език и литература в ПМГ „Акад.проф.д-р Асен Златаров” и председател на литературен клуб „Стамен Панчев”, и от Симеонка Влайкова, краевед.
„Вярвам, ще се съгласите с мен, че в забързаното ни ежедневие е толкова необходимо да тушираме напрежението с известно чувство за хумор. Авторката на тази книга определено го притежава и ни го поднася изключително колоритно. Всеизвестна е максимата че „Светът е оцелял, защото се е смял". Ние, българите, в още по-голяма степен сме осъзнали силата на това лекарство и в дългите векове на турското робство, и в моментите на тежки изпитания в по-новата ни история. Доказателства за това са безбройни. Те илюстрират способността на народа ни – най-големият творец, да се надсмива дори на собствените си слабости. Може би затова нашият фолклор е жив извор, от който черпят вдъхновение и съвременните майстори на хумора. Тяхното перо едва ли би било така правдиво, ако не бе потопено в богатството от диалектни форми на нашия език. Достатъчно е да си припомним само прекрасните хумористични разкази на Чудомир или пък шопския хумор на Елин Пелин, за да ни стане по-по-весело на душата и след най-тежкия ден.
А българският език е пъстър на диалекти – явление, уникално за сравнително неголямата територия на страната ни. Един от най-колоритните от тях е, по думите на известния наш фолклорист Елена Огнянова, е граовският диалект, на който са създадени невероятно богатите по съдържание граовски народни песни. Перник е сърцето на граовският юнашки епос и е известен с много забележителни певци и певици. В Музикалния институт към БАН се пазят още стотици такива, казва още проф. Огнянова . Граовският диалект е изследван още през 19 век от руския учен Владимир Качановски, който печата песни от Граовско в списание „Български книжици” в периода 1858 – 1859 година. Именно на базата на тази колоритна разновидност в разговорната форма на българския език е създадена и книгата на Антоанета Владимирова. Но по никакъв начин, повярвайте ми, това е пречка да я възприемем. Напротив, сами ще убедите, че именно самобитността на този говор допринася в огромна степен и за комичното звучене на текста. Разбира се, не на втора позиция стоят и сюжетите на кратките разкази, от които е съставена книгата. Те са почерпани от живия живот и в тях блика мъдростта на обикновения хора, вседневно търсещи на живото чалъмо, както образно се изразява авторката. Най-ценното обаче в случая е, че тя е успяла да улови тези зрънца мъдрост и да ни ги поднесе по един забавен, ненатоварващ и много оригинален начин ” каза Стефка Граматикова.
Симеонка Влайкова запозна присъстващите със съдържанието на книгата и главните герои в нея – бабата и дядото на авторката. „С вълнение и много размисъл прочетох тази малка по обем книжка с 22 разказа, написани така хубаво, искрено и впечатляващо, с много хумор, че на авторката ще кажа само: Пиши, Антоанета, още пиши, имаш талант!”, каза в заключение г-жа Влайкова.
Две натурални перничанки – Царинка Божилова – Ралчева, заместник председател на литературен клуб „Стамен Панчев”, и Валя Георгиева, десетокласничка от ПМГ „Акад.проф.д-р Асен Златаров” влязоха в ролите на баба Гюргена и внучката Тоне и пресъздадоха един от диалозите между тях.
В края на представянето Антоанета Владимирова благодари на редактора Христина Иванова, на графичния дизайнер Елена Първанова, Симеонка Влайкова, директора на гимназията Даниела Колева и на директора на музея Тодорка Коцева за подкрепата, както и на всички гости в залата, уважили премиерата на първата й книга.
По желание на една от дамите, присъстващи в залата, авторката прочете пред гостите разказа „И аз, како!”, който публикуваме.


Баба пак беше „окъснела от чаршия” и пак не беше „уготвила” и бързаше да приготви нещо, но не искаше дядо да разбере за закъснението й и ме накара да нахраня ярките. Каза ми от къде да взема жито и къде да им го хвърля. Даде ми и една пръчка, с която да пъдя кокошките, та да не им изкълват храната.
Аз на драго сърце се съгласих, тази работа ми беше приятна. Сестра ми обикаляше покрай мен и също се радваше, че ще може да пипне поне едно пиле. Животинките бяха много гладни и вкупом се втурнаха към нас в нетърпеливо очакване. Но още щом им хвърлих част от зърната, редом с пилетата, връхлетяха и кокошките. Аз веднага размахах пръчката и те се дръпнаха назад. Една от тях обаче беше толкова нахална, че нито едно от замахванията ми не я уплаши. И тогава реших не просто да замахна, а да я ударя, та дано разбере, че не е желана и пречи. Е как замахнах, как ударих, не знам, но кокошката падна и повече не стана.
- Како- почти проплака сестра ми- защо кокошката не мърда, ти май я удари много силно и тя умря.
Много се притесних, чудех се как да прикрия неволната си постъпка, та баба да не забележи. Но докато мислех, тя вече се появи на двора и ни завари как се суетим.
- Ма що е станало, та кокошката не мърда, бре деца?! Да не, Тоне, ти да си я утепала!? Е, убава работа, това, само ти можеш да ми причиниш! Те сега вече деда ти че ни утепа, нело чекай некако да видим  дека да я закопам. Оно ка е пцовисала и за яденье не стае- тюхкаше се баба.
Но още преди да измисли „дека да я закопа”, дядо се прибра и веднага разбра как съм „наранила пилищата”. Взе пръчката и ме подгони – аз бягам по ливадата, той по мене. Не можах да му се изплъзна.
Обидена и унизена, се проснах върху тревата, недалече от къщата – лежа и не мърдам. По едно време сестра ми ме откри, приближи се до мен, наведе се и ми каза:
- Како, ставай, чакаме те за обяд.
Аз обаче продължавах да лежа неподвижна. Тя започна по-настоятелно да ме подканва да стана, но продължавах да се преструвам. По едно време усетих, че се уплаши и започна да плаче. Тогава отворих очи, понадигнах се леко и й казах заговорнически:
- Кажи на баба, че съм умряла – и пак се проснах върху тревата.
Галя, така всички се обръщаме към сестра ми, въпреки че името й е Гергана, най-услужливо изпълнила заръката ми.
Тя още не разбираше много неща. Освен това, беше малка, но изпълнителна и послушна. Нейните постъпки винаги бяха премерени и разумни,  никога не би съчинила толкова дръзко предизвикателство, с което да впечатли баба. Отишла при нея и й казала през сълзи: „Бабо, хайде да отидем при кака, защото тя ми каза да ти кажа, че е умряла – лежи и не мърда”.
Не след дълго усетих стъпките им, приближаваха към мен.
- Я ставай въднъга, да не много бърже да те съживим. Що си се изпружила като некоя примрела лисица и току плашиш детето. Чуеш ли, бре дете, че настинеш на земята- скара ми се тя.
Аз обаче не помръдвах. Но баба Гуна знаеше как да ме изправи.
- Ела, Гале, мани я кака ти. Че полежи, че порове, па ка огладнее и й изсърти  /пристъргва/ дудуко, бърже че се съживи.
Но сестра ми не тръгваше. Искаше да се убеди, че съм… жива. Баба я хвана за ръка и я затегли към къщата, но тя продължаваше да плаче. Тогава аз се изправих, а Галя бързо дойде при мен и ме хвана за ръка. Усетих, че на баба й беше смешно и едва сдържаше усмивката си. Очите й сякаш се смееха. И тогава дадох воля на гнева и на сълзите си. Плачех с глас, обиждах дядо и накрая, за да съм по-убедителна, отсякох:
- Да знаеш, че и на гроба му няма да стъпя!
И на фона на моите закани и обидни думи по дядов адрес, се чу   ясното, силно и категорично гласче на сестра ми, която солидарна с моите намерения, отсече:
- И аз, како!