Черно море Одесос - НСА е финалът на кадетките

Гард на Балкан спи в залата от любов към играта
Шрифт: Прочитания: 273, Гласове: 9
30-05-2012 10:40
В българския баскетбол винаги е имало таланти. Някои от тях бързо се набиват в очите на медиите по простата причина, че играят в отбор, за когото се счита, че е от т. нар. „грандове“. Макар че думичката „гранд“ облечени в родната действителност звучи смехотворно. Днешният ни герой носи екипа на един от славните клубове у нас, за съжаление със съдбата на редица други – потънал в немотия и посредственост. Той е Станимир Маринов от Балкан Ботевград.



21-годишният гард е достоен наследник на славния тим, четирикратен шампион на България (1974, 1987, 1988, 1989). Стъпките му отекват в същата зала, в която през 80-те тичат и скачат емблеми на Балкан като покойния Венци Славов, Емил Йонов, Йордан Колев, Сашо Везенков. Момчета, които легендарния треньор Иван Колев налага не само на клубно ниво, но привръща в ядро и на националния отбор.



Днес от Балкан не е останало нищо освен старата гордост. Залата се клати от старост, немотия и безпътица. Онзи победоносен дух го няма, публиката вече не клати коша на съперника, защото и нея я няма. В сивия фон на тази действителност Станимир Маринов е единственото цветно петно, което те кара да се усмихнеш. Не толкова, заради таланта. Таланти, както казахме винаги сме имали. Заради своята ретро скромност, заради позабравеното трудолюбие и мълчалива отдаденост на играта.



Тези му качества преди по-малко от месец донесоха на родения в

Силистра баскетболист наградата в памет на напусналия ни без време спортен журналист Рачо Колев – „Едно сърце, една игра“.

Маринов признава, че се захванал с баскетбола като на шега в училище. Влязъл в залата със свои съученици и забравил да излезе. И така вече 10 години. Няма кумири, не се води по „американската“ мода в този спорт. Разбира се обаче, че благоговее пред най-великия от великите – Майкъл Джордън.



„Няма по-голям от него“, казва Станимир с тих глас и навежда глава леко засрамен, когато му се налага да признае, че е взел своят №23 върху екипа по примера на шесткратния шампион с Чикаго Булс в НБА и олимпийски шампион с първия и единствен по рода си „Дрийм тийм“ на САЩ от Барселона’92.



„Когато сутрин вляза в залата с мен се случва нещо необяснимо. Почвам целия да треперя. Ръцете ми се изпотяват от вълнение. Готов съм дори да спя вътре, най-добре се чувствам на игрището“, споделя младокът, който това лято очаква повиквателна от Росен Барчовски за националния отбор.



Маринов има още година договор с Балкан възнамерява да го изпълни, ако е здрав. Цял сезон момчето от Силистра изкарва в адски болки в коляното. „На инжекции и болкоуспокояващи. Два часа преди мач аз вече бях по екип и загрявах. Боли ме, тревожа се само да не се наложи операция“, завършва Станимир с огромните сини очи, в които освен скромност, прозира огромна надежда. Че утре в неговия Балкан ще се случи чудо. Поне такова, че зимно време залата ще бъде топла и няма да му се налага да тренира с шапка и ръкавици.



Влади Лазарова, вестник "ПРЕСА"

Po-skoro spi v diskotekata ne v zalata

hahhaa