"В нашата държава помиярщината стана начин на препитание.", обобщава тъжно легендарният ТВ водещ. От няколко години Къци Вапцаров е загърбил работата в медиите и се е отдал на писане на книги и снимане на филми. В едно от редките си интервюта, пред сайта hotnews той споделя свободно впечатленията си от живота и случващото се около него.

За работата си в телевизията:
Измислих „Кой е по-по-най", лежейки си вкъщи. Заглавията на моите предавания са като поговорки. „Риск печели, риск губи" звучи като поговорка. "Кой е по - по - най?" - също. Радвам се че съм допринесъл с нещо за българския език. Внедрил съм два израза, което не е малко. Дори в една спортна рубрика във вестник видях, че използват и там „Кой е по-по-най".

За някои бивши колеги-ТВ водещи:
Когато Албена Вулева стартира, й звъннах и й казах: „Какво става бе, Албенче? Защо така ме плюеш?". А тя ми отвърна: „Нищо лично, просто така си вадя хляба". Слави Трифонов е същият като нея. И двамата мислят по един начин. След първите му заяждания с мен се обадих на Росен Петров и го попитах същото, което и Албена Вулева. И той: „Нищо лично, Къци. Ние те майтапим с много приятно чувство за хумор". Да, ама мен питали ли са ме дали аз го искам това тяхно „приятно" чувство за хумор? И с Азис е така. Азис, Слави и Вулева са от един дол дренки.

Албена Вулева със сигурност не е лош човек, но в нашата държава помиярщината стана начин на препитание. Вулева е просто чирак, който си върши работата. Проблемът е в ръководствата на телевизиите, които позволяват да виреят подобни „герои" . Рибата винаги се вмирисва откъм главата.

За приятелите в шоубизнеса:
Не бих казал, че имам много. За мен приятелство е да ми помогнат, като съм в беда. Когато започнаха да ме плюят всички възможни медии в България и да ме изкарват най-тъпия и най-лудия и децата да ми се подиграват по улиците, никой не ми подаде ръка. Опитвах се да намеря подкрепа, звъннах на този и онзи, казах: „В беда съм, помощ, плюят ме!". Никой не помогна, никой не ми подаде ръка. Умрях пред очите на всички.

За книгите:
Книги съм написал няколко, но издадох само една. Голяма е изобщо трагедията с БГ книгите и БГ авторите, защото те са на опашката на обществения интерес. Никой не гледа на тях сериозно. Издадох „Секс за душата - епизод 1",написани са още три епизода. Втората част я предлагам вече на няколко издателства. Едното ми поиска рушвет, за да я пусне. Телевизиите отказаха да ме поканят в сутрешните си блокове, та да я представя. Дори и от BTV ме отрязаха. Дадох им книгата и помолих: „Нека дойда да разкажа за нея!" А те: „Ще те поканим лятото, защото творбата е сезонна". Лятото не се обадиха.

За филмите:
Много е важно филмите да се гледат от професионална гледна точка. Веднъж ги гледам като оператор, втори път - като сценарист, трети - като актьор, четвърти - като режисьор. Когато кандидатствах режисура, Георги Дюлгеров ме попита какъв тип кино искам да правя. Казах му, че ми се снимат семейни филми като испанските. Да са с комедиен елемент в тях. Сега вече имам и други идеи в главата си.

За семейството си:
Имам три момчета. И трите са симпатяги. В крайна сметка съм затворил цикъла, като в приказката за тримата братя. Надявам се последният брат да пребори ламята. От тая ламя вече ни писна на всички.

За автомобилите:
Карам очукан и ожулен миниван. България не заслужава нови коли. Така наречените баровски квартали Бояна и Драгалевци са разбити, в дупки са. В баровския квартал, пред баровския супермаркет - огромни дупки. Колите не могат да минат. Тя и цяла София е в дупки. Плюс това в очукания ван държа и колелото си. В центъра вече не влизам с кола. Оставям си автомобила в покрайнините и в града се движа с колело. Което е голям кеф.

За източните философии:
Запалих се по тях още от малък. Спомням си, че като дете си лежах в леглото, концентрирах се и исках да се издигна във въздуха. Веднъж пък стоях пред учителката ми в класната стая, насочих мислите си към главата й и наум започнах да нареждам: „Обърни се, обърни се!". Е, тя разбира се не се обърна.

Вярвам, че човек може да постигне някакви нива на владеене на себе си, на самоусъвършенстване и извисяване, но не и в големия, шумен и мръсен град. Това става с отшелничество в планината, и то при положение че се практикува над 20 години.