Две първи и едно второ място на баскетболния камп в Златибор спечели малкият Александър Гавалюгов. В продължение на десет дни седемгодишният малчуган бе в сръбския курорт заедно с баща си Иван и взе участие в летния камп на Максима. След завръщането им в Ботевград малкият Сашко, хванал баскетболна топка почти с прохождането си, изглеждаше щастлив.


"В моята група имаше 8 българи, 11 сърби, един черногорец и двама от Босна. Доволен съм от кампа и от треньорите, от които научих много нови неща", каза той. И с гордост показа четирите си грамоти и двата медала, които получи след завършването на кампа. 7-годишният Сашко бе най-малкият от всички участници, но спечели две от финалните състезания. "Станах шампион при изпълнението на наказателни удари - вкарах 5-4, докато момчето от Сърбия имаше 5-3. Победих и в играта 1-2-3, в която при първия кош се даваше 1 точка, при втория - 2, а при третия - 3 точки. Там спечелих срещу едно момче от Босна с 8-7". Третият приз на Сашко е в играта на слалом, в която неговият отбор достигна до финала и остана втори.


Оценката за кампа Максима от страна на бащата на Сашко - Иван Гавалюгов е и бивш баскетболист, и доскорошен президент на БК Балкан -   е от професионална гледна точка. Той също изрази голямо задоволство от десетдневната програма.


"Това е един традиционен камп от многото, които се провеждат в Сърбия. Той е с повече от десетгодишна история. Негов създател е един бивш югославски национал - Мирослав Пецарски. Мястото на провеждането му е един ученически лагер, до който са изградени 5 баскетболни игрища. Кампът съчетава по идеален начин летен лагер с тренировки по баскетбол под ръководството на доста добри треньори, което дава възможност на децата да напреднат доста в баскетболно отношение.


Най-големите участници бяха набор 1995, т.е. 18-годишни. Най-малкият беше моят син, който е роден през 2006-та. Работеше се в 9 групи, като принципът на оформянето им бе не само възрастта, но и нивото на баскетболните умения. Те бяха преценени на тренировките в първия ден, тъй като имаше деца с различни възмоности. Моят син бе в групата на десетгодишните.


Провеждаха се по 2 тренировки на ден и всяка вечер се играеха мачове. Отделните групи играеха през ден, а всяка вечер имаше по 4 срещи, като една от тях бе наречена Мач на вечерта. Той се провеждаше с много ефектно представяне - с прожектор, който осветяваше играчите с познатите ни талимани. Символът на този камп бе един вълк. Играчите бяха представяни един по един с имената им и с прякора, който си бяха измислили. Синът ми си избра да бъде Дерик Роуз. Домакините се бяха постарали да създадат много добра атмосфера и освен тренировките, шоу-елементът бе силно застъпен на целия камп. Програмата бе доста интензивна. Аз съм убеден, че за тези десет дни поне 90 процента от децата, особено по-малките, не са тренирали досега с такъв интензитет. Това са 20 тренировки и 5 мача за дест дни.


Определено съм доволен. И нещо повече - впечатлен съм. Най-вече от отношението, което треньорите и организаторите имаха към децата. В смисъл че на тях не се гледаше като на деца, дошли тук да оставят една такса (тя бе 300 евро за пълен пансион), а като на бъдещи баскетболисти. Треньорите полагаха достатъчно усилия и имаха голяма ангажираност към всяко едно дете. И се стараеха за тези десет дни децата да получат най-добрите съвети и най-доброто обучение и да постигнат осезаем напредък. Това именно ме впечатли много и ми даде обяснение защо бившата югославска школа - защото в Златибор бяха предимно деца от бившите югорепублики - са толкова напред не само в баскетбола, но и в отборните спортове като цяло.


Отношението и работата с децата са на много по-високо ниво, отколкото - за съжаление, в България.


Смело мога да твърдя от това, което видях - българската група бе около 40 деца, че като качества нашите деца по нищо не отстъпват, даже няколко момчета доста превъзхождаха други техни връстници - от Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина. Но явно постоянната и целенасочена работа с тези деца през годините водят до това, че те на практика стават завършени състезатели и са конвертируеми на световния баскетболен пазар, не на регионалния. Докато нашите състезатели, колкото и талантливи да са, вследствие на непостоянната и нецеленасочена работа през годините - не една, две или три, тъй като процесът на формиране продължава повече от десет години - та затова нашите не са търсени дори на местния пазар. Сами виждате, че елитните отбори предпочитат да вземат външни играчи, предимно от тези бивши югославски републики.


Златибор разполага с една невероятна спортна база. Може би над десет затревени терени за футбол, многобройни площадки за баскетбол и с една много добра баскетболна зала. Всъщност тя е многофункционална, защото размерите й позволяват да се практикуват няколко вида спорт, но се използва предимно за баскетбол. Аз успях да наблюдавам тренировки на националния отбор на Черна гора, който бе на подготовка там по това време. Това, което ме впечатли, е


контактът на тези големи баскетболисти, много от които играят в Евролига, и подрастващите


които също водят подготовка в тази зала. В Златибор има няколко кампа. В един от тях бяха предимно руснаци и израелци и те тренираха в тази зала. Тя е с такива размери, че по ширина бяха разположени 3 игрища и имаше възможност да се работи с над 30 деца едновременно. В една тренировка бяха ангажирани от 5 до 8 треньора. Методологията на подготовката също бе интересна - тип кръгова тренировка. Всеки треньор се занимаваше с отделни елементи по десетина минути с 4-5 деца, след което тези деца отиваха при друг треньор и започваха да учат други елементи, имаше и кондиционен специалист, който се занимаваше с тях в определен етап от тренировката. И всички наблягаха на детайлите в изпълнението на елементите.


Направи ми силно впечатление и друго нещо. С руската група беше дошъл и


руският национал Сергей Биков,


който там провеждаше своята индивидуална подготовка преди началото на сезона. Много често го срещах да се разхожда из Златибор в компанията на доста по-млади негови сънародници и свободно контактуваше с тях. Ако човек не го познава, ще помисли, че е техен треньор или по-голям брат на някое от момчетата. Просто отношението между такива известни имена към момчета, които искат да станат като тях, беше много приятно. И това дава обяснение защо малките имат стимул да тренират, да се трудят и да преследват мечтата си да станат един ден като тях. По-късно се поинтересувах и разбрах, че Сергей Биков от години идва на този камп в Златибор и може да се каже, че е едно от лицата на тези кампове. И може би организаторите го канят като един жив пример за това как точно на това място, точно с тези тренировки можеш да стигнеш до такова високо ниво, на каквото е той в последните години.


В заключение - впечатлен съм от базата, от тренировките, от отношението на треньорите към участниците, както и от самото място, което е много красиво.