Актьорът Китодар Тодоров стана популярен със своите уникални монолози, в които описва точно и с особено чувство за хумор проблемите на ежедневието. Въпреки тяхната сериозност обаче актьорът е оптимист – и за бъдещето, и за България. Интервюто ни е предоставено от сдружение "Аз обичам България".

Какво е първото нещо, което ти идва на ум, когато чуеш Левски?
- Толерантност. Това е, което ми харесва най-много в идеите на Дякона, в посланията, които е отправял. Не толкова обединението, не толкова освобождението, а толерантността. Тя е, която ме впечатлява.

Защо според теб образът на Левски успява да премине през историята и да остане чист?
- Всеки исторически образ е доизчистван през годините. Няма човек, който да е само добър, или само лош.  Но позитивите, които присъстват в образа на Левски, ни липсват, липсват след него и до наши дни. Затова той остава един модел на нещо, което би било хубаво да го има… Хубаво би било да мислим като него. Затова Левски се превръща в своеобразна икона. Да, той може би също е носел негативи. Като всеки от нас. Но това няма значение. Имал е позитиви, в които трябва да се взрем.

Нуждаем ли в този момент от обединителна фигура, обединителна идея?
- Едно общество винаги има нужда от фигура, около която да се обедини. Не знам, доколко тя трябва да бъде историческа. Според мен тя трябва тя е актуална, да е от времето, в което живеем. За съжаление ние нямаме такава. И това е голям проблем. Нямаме водачи. Но това не е само местен проблем, съществува в цял свят.

Толерантността ли е най-силният завет, който Апостола на свободата ни е завещал?
- Да. Той не се е борил „против” нещо, а „за” нещо… За нация, не народ. Така мисля. Което е страхотно. Борил се е да има толерантност, да няма расова дискриминация.

Имаме ли памет за миналото?
- Не и именно затова историческите паметници са важни. И затова медиите трябва да говорят непрекъснато - за българското – за литература, история, духовното, за да не изгубим своята идентичност. Важно е да имаме спомен. За миналото. За това, което е било. Ние нямаме спомен от дядо си, искаме да имаме спомен за Левски. Абсурд! И това е голям проблем. Ние нямаме памет за рода си. Това се дължи на желанието ни да сме на върха сега. Да спечелим пари, да имаме това, да постигнем онова, нямаме време за миналото. А трябва да имаме спомен за миналото. Защото там някъде се пази и споменът за традицията, семейството, уважението към по-възрастните, традицията на общуването, усещането за дълг, достойнство.

Но ти си оптимист за бъдещето, защо?
- Трябва да вярваме, че вървим в правилната посока. Защото такава има. Ние нямаме усещането, че държавата, в която живеем е наша. Негативни сме. Втренчваме се в лошото, не в доброто. Обществото сме „ние”.
Всички казваме „няма да се оправим”. Напротив, ще се оправим. Ще осъзнаем, че обществото е важно нещо. Ще придобием навици. Да уважаваме родителите си. Да почитаме историята си. Така, както се научихме през последните години да спираме на пешеходна пътека… Ако има промяна, процес на осъзнаване, дори да сме в първата му година и да следват още 150, аз съм ок. И ние трябва да се радваме, че сме част от този процес. Трябва да се вглеждаме в хубавите неща, които се случват – както около нас, така и в нас. Трябва да се вглеждаме в хубавите качества на хората. И да искаме да им подражаваме. И в този смисъл построяването на Монументалния комплекс „Васил Левски” е важен. Защото, ако се взрем в позитивите, които носи, можем да ги пренесем в настоящето.