Георги Младенов си спомни за времето, когато като треньор стигна до финал на първенството с Балкан. Вчера тимът от Ботевград започна финална серия отново срещу Лукойл Академик. "7 дни спорт" потърси Младенов, за да разкаже за еуфорията в тима през 2007/2008. Легендарният №12 на Левски, който от началото на годината е треньор на Римини, разказа и за живота в Италия, и за сина си Борислав, който уверено върви по стъпките на татко си.


- Започна финалната серия Лукойл Академик и Балкан. Какво си спомняш от същия финал преди 7 години и плейофите тогава?


- Имаше много настроение, защото Балкан не беше печелил медали много години. Спомням си, че победихме ЦСКА с 2-0 на четвъртфиналите, а след това и Левски с 3-0. Лукойл Академик нямаше загуба цял сезон и така и завършиха. Имаха много силен отбор с Тошко Стойков, Лари О'Банън, Перо Антич, Ненад Чанак, Уили Дийн...Еуфорията беше голяма. Дори си спомням, че след третия мач техният треньор Желко Лукаич дойде и ми каза: "Не мога да разбера ние ли спечелихме, или вие."


Ние бяхме и с много млад състав - Иван Лилов, Любо Лилов, Ценко Наков... Имахме Наско Радев, Павле Болковац и Бобан Билбия. Единственият, който имаше рутина да играе такива мачове, беше Дуейн Мортън.


- Кое беше най-важното нещо по пътя към финала тогава?


- Бяхме истински отбор, като семейство. Тогава имахме и финансови проблеми. Спомням си, че майката на Лилови готвеше и носеше храна. Имаше период, в който 2 или 3 месеца не се взимаха заплати, а бяхме с 10-11 поредни победи. В това се крие и разковничето на думата “отбор”. Когато всички мислят като един, имаш основата за нещо голямо


- През 2007 г. като треньор на Балкан имаш и припадане в залата след победа над Левски. Голямата еуфория ли беше причината тогава?


- Не беше от радост, а просто не бях ял цял ден, само цигари и кафета. Имаше много напрежение и стана това. После усетих, че ме заливат с вода. Нямаше да умра от припадането, но щяха да ме удавят. После отидох при доктор Белев и той ми каза, че се събрали някакви граници от напрежението.


- Можеш ли да сравниш това второ място с шампионската титла, която спечели с Лукойл Академик след това?


- Всеки успех, който съм постигал като играч и треньор, ми е ценен и затова не мога да ги сравнявам. С Лукойл имахме два месеца да оправим нещата с играчите, които бяха останали. Тогава победихме Черно море с 3-1 във финала, а титлата беше рекордна седма поред. Освен това титлата беше първа за мен като треньор. Двата успеха са ми скъпи и по принцип не смятам, че е правилно да се правят такива сравнения.


- Как е сега животът в Италия?


- Всичко е нормално. Поех отбора на Римини на 13 януари и целта беше да се спасим от изпадане. През следващата година целите ще са да се качим в по-горната група. Сега тренираме индивидуално с играчите, които са останали тук. Завършиха и първенствата до 15, 17 и 19 г. Остана само първенството на 14-годишните, които трябва да играят Финална четворка. Баскетболът си е баскетбол. И на луната да има баскетбол, няма да е много по-различен


- Можем ли да видим някои от младите български играчи в Римини?


- В момента единствено синът ми е при мен. Ако има някой талантлив играч, който ще се хареса и ще е от полза на Римини, аз ще съм първият човек, който ще го приеме. Но аз все пак съм от 7 или 8 месеца тук, а Тина Димитрова е от 7 години и много добре знае как стоят нещата в клуба. Не смятам, че още съм в позицията да казвам кой е подходящ за клуба. Но имахме разговори да се видят талантливите български играчи на 15 или 16 г., защото условията в Италия са перфектни. Целият отбор живее в една голяма къща. Автобуси водят децата на училище и на тренировки. Това не може да се обясни, трябва да се види.


- Малкият как се развива там?


- В началото му беше много трудно с езика и с това, че е далеч от приятелите и от майка си. Вчера игра десетина минути с по-големите до 17 г. Справя се добре, още не е това, което трябва да бъде, но още няма 15 години, така че бъдещето е пред него и само от него зависи докъде ще стигне. Тук ходи на училище, но заради езика изкара нулева година. Сега свикна и говори по-добре. След седмица се връщаме в България и след няколко месеца пак обратно.


Тодор Христов, 7 дни спорт