Никой не може да определи лесно ли е да си учител в България, ако сам той не е бил учител. Никой учител не знае какво е да работиш с деца от начална училищна възраст, ако не е заставал пред тях макар и само за един ден. А когато се наложи учителят да отсъства, налага се не само известяване по телефона, а трябва да се помисли и кой ще го замести, после болният учител следва да обясни докъде си е стигнал с темите за преподаване, да каже по някоя дума за всяко дете и още много неща, свързани със спецификата на работа с малките ученици. Спомням си как някои от бившите ми, вече в пенсия колеги, са споделяли с мен, че почти никога не са отсъствали от работа, дори в моментите, когато не са се чувствали съвсем добре. Може би за някои от младите хора в съвременния живот това е налудничаво. Те се мотивират с аргумента на широко разпространената житейска стратегия напоследък, че незаменими хора няма. Може и така да е, зависи от гледната точка. А гледната точка на началния учител е винаги в полза на децата — да не губят те, защото моментът на обучение и възпитание в начална училищна възраст е най-важният в живота им — нали тогава се наливат основите на бъдещата личност.
Мили хора, представете си построяването на една сграда! Всички сме виждали как най-напред се определя мястото, огражда се, после се копаят основите, след това се наливат. Всичко това трябва да се направи по предварително изработен план, който се материализира с изключителна прецизност, качество на труда и материалите, за да бъде постройката стабилна. Когато се направят основите, след това бързо и лесно се гради нагоре. После като че ли изведнъж постройката израства пред очите ни.
Така е и при децата на 7–11 години. Спомням си как екипът на учителите, водещи първи клас, трябваше да отиде на семинар. Възложиха на колеги от прогимназията да ни заместват.
Един ден имахме почивка между 10–11 часа. И тъй като семинарът се провеждаше в близост до нашето училище, ние решихме да идем да си нагледаме малките ученици. Отиването ни съвпадна с голямото междучасие, а там и деца, и колеги се втурват към нас с думите: — Хайде, идвайте си вече по местата, защото е много трудно! Едва се справяме!
След това колегите от прогимназията съвсем откровено споделят, че това е изключително трудна и отговорна работа в много отношения. Не можеш да кажеш:
„Сядайте и пишете в тетрадките!“
В междучасието не върви да ги оставиш, защото трябва да им покажеш коя тетрадка да извадят, за кой предмет да се подготвят и какво ли още не.
Ето това са основите на зданието, наречено човешка личност. Това, както всяко нещо в живота, се получава добре само ако са налице условия за развитие и много, много търпение и любов.
Учителската професия е трудна по много причини, но тя е уникална с това, че в съзиждането на основите на човешката личност, учителят вгражда не сянката, а сърцето си. Той дава от душата си най-хубавото и не се щади. Рядко си позволява да отсъства, защото макар някои да твърдят, че незаменими хора няма, началният учител е незаменим за децата — бих го сравнила с присъствието на майката за детето в първите месеци след раждането му — незаменимо! Не познавам колега, на когото, ако се наложи да отсъства, не осъществява постоянна връзка със заместника си, а децата го търсят и заедно с родителите очакват с нетърпение завръщането му сред тях.