Тъмна нощ покри полето бойно


и прекъсна почнатия бой.


Мяркаше се в мрака безпокойно


сянката на някой часовой.


 


Бях уморен, но ме сън не хвана,


гледах как мъжди далеч огън.


Спящия до мен внезапно стана


и разказа, развълнуван, сън:


 


– Братко, на добро ли е, на зло ли –


дрямнал – незадрямал, в тоя час


аз забравих днешните неволи


и се в сънища унесох аз.


Това е откъс от стихотворението "Войнишки сън" на ботевградския поет, учител, общественик, родолюбец Стамен Панчев. След два дни - на 16 декември, се навършват 139 години от неговото рождение. В знак на признателност към делото на видния наш съгражданин и уважение към личността му, днес обществени институции и граждани се поклониха и поднесоха венци и цветя пред неговия паметник на площад „Саранск“ в Ботевград. 


Стамен Панчев е роден на 16 декември 1879 година в китната долина Зеленика, старото Орхание (днешен Ботевград). Кръстен на дядо си Стамен, наследник на Цагарския род. Детството на Стамен Панчев е тежко. Майка му умира, когато той е на шест години, а баща му е на фронта. Отличава се с любознателност и сърдечност. След като завършва основното си и прогимназиално образование решава да завърши педагогическата гимназия в Кюстендил. Бащата приема желанието на сина си с радост. В Кюстендил Стамен намира нови приятели, формира любителски оркестър и с него изнасят малки музикални спектакли и серенади. Завършва гимназията с отличие и се връща при семейството си в Ботевград.


През есента на 1898 година заминава за София, където се записва студент във факултета по Философия и педагогика. В столицата Стамен отсяда при свои далечни роднини – семейството на Васил Панчев. Децата на Васил силно се привързват към младия студент, който от своя страна става пламенен почитател на големия син – Никола, който правел първите си стъпки като писател с псевдонима „Ракитин”. Заедно двамата младежи пишат и анализират творбите си. Любими поети на младия Стамен Панчев са Лермонтов и Пушкин


През 1902 година Стамен Панчев е дипломиран и неговият 4-годишен престой в София завършва. Още през лятото на същата година той е назначен за учител в село Абланица, като едновременно е и директор на второкласното училище. Но скоро след това е преназначен за учител в гимназията в г. Троян. В Троян той води постоянна кореспонденция със старите си другари, води учениците си на посещение в Троянския манастир, където изнася пламенно слово за Васил Левски. През лятото се връща в родния град, където помага на семейството си в полската работа.


През есента получава повиквателна от Школата за запасни офицери в Княжево. И така започва военният живот на младия учител – в трета рота, в самото подножие на Витоша. В края на всяка седмица за школниците идва заслуженият „градски отпуск”. Войниците имат възможност да посетят своите близки от столицата. Именно тогава Стамен се среща със своя добър приятел – Никола Ракитин. Но има и друга причина, която влече младежа към дома на Васил Панчев – сестрата на Ракитин - Райна, в която е влюбен.


Бързо отминават дните на военната служба в школата. Заедно с другарите си Стамен Панчев е произведен подпоручик от запаса и изпратен на стаж в 1-ви пехотен полк. След няколко месеца той завършва стажа и е освободен от военна служба. Сбогува се със семейството на бъдещата си съпруга и се връща в Орхание, където е назначен за учител в местната гимназия.


Заедно с учителстването Стамен Панчев развива и други свои заложби – музикалните. Любител на музиката, той не само свири с часове на цигулка, но и ръководи няколко хора в родния си град и създава любителски оркестър.


Един хубав пролетен ден Стамен пристига в София и официално иска ръката на Райна. През 1907 година двамата се венчават в София, след това пристигат в Орхание. През това време Стамен започва да прави собствени историко-георграфски проучвания и до 1912 година нахвърля на чернова около 55 страници.


На 17 септември 1912 година, когато по българските земи се обявява обща мобилизация, Стамен Панчев работи до късно в гимназията. Когато се прибира, той за последен път сяда на една трапеза с любимите си хора. На следващия ден, 18 септември 1921 година, той заминава през Арабаконак за София. В столицата се снабдява с всичко необходимо за военна служба и на другия ден заминава за Цариброд, където се явява в щаба на 38-и пехотен полк. Веднага е изпратен за командир на взвод в 12-а рота на трета дружина от полка. В първите дни от войната Стамен пише на баща си: „За всичко мисля, но най-вече за детето ми. Моята синовна молба е да не оставяш на чужди хора да се грижат за него. Ако мен загубиш, оставям ти Павел за син. Отечеството, вярвам да се погрижи и да вземе под закрилата си ония, чиито бащи са сложили кости за него, за неговата чест и слава, за неговото велико бъдеще ....”