С факелно шествие, символизиращо неугасващия стремеж и борбата на народа ни за свобода, започна  втората част от празничата програма на Община Ботевград по случай Националния празник на България. В него взеха участие ученици от ППМГ “Акад. проф. д-р Асен Златаров“ и ПГТМ “Христо Ботев“. Те извървяха пътя от паметника на Христо Ботев до паметника на Свободата. Там бе запален вечният огън в памет на героите. В тяхна чест прозвуча възрожденската песен “Къде си, вярна ти любов народна“ и родолюбиви стихове. 


По повод 3-ти март поздрав към ботевградчани отправи кметът на града Иван Гавалюгов. “Преди много години нашите предци са извоювали свободата за национално самоопределяне и правото на религиозна свобода, но пък са имали други ограничения, каквито и днес много от нас изпитват. За мен е изключително важно да бъдем свободни духом, да упражняваме в пълна степен и с пълна сила правото си на свободния избор. Затова трябва да сме жертвоготовни. Две неща обаче никога не трябва да жертваме – честта и достойнството ни!, каза той.


От празничната трибуна поздравително слово произнесе и народният представител Мартин Тинчев.


С поднасяне на цветя пред паметника ботевградчани изразиха своята признателност към саможертвата на загиналите за свободата на България. По традиция честването на Националния празник завърши с тържествена заря. 


Преди това директорът на Исторически музей – Ботевград – Рени Лазарова поднесе историческо слово, част от което гласи: 


"Нашата" освободителна, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че не е мотивирана от някогашната експанзионистична политика. Този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Руската дипломация започва активни действия за мирното  уреждане на създалата се източна криза. В резултат на това в края на 1876г. и началото на 1877 г. се стига до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.


Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред балканските християни, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите, ще бъдат загубени. След бурни дебати на 12 април 1877 г. войната е обявена.


На картата на военните събития се редят свети места, които с безпримерен героизъм очертават неотменния, изпълнен  със свидни жертви победен  ход на войната – Телиш и Плевен, Стара Загора, Шейново, Шипка и Арабаконак.  Руските, румънски и финландски воини, в едно с българските опълченци, попълват картината на войната. За осем месеца руските войски окупират цяла България и стигат до Цариград. 


На паметната за всички нас дата 3-ти март в къщата на семейството на Симеоноглу, предградието Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул, е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя от друга. 


Самите преговори по сключването на договора започват в главната квартира на руската армия в Одрин, а едва след това продължават в Сан Стефано. Заседанията се провеждат два пъти дневно. На войниците са раздадени по 100 патрона и всички очакват или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград.


От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България  (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюрджина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).


Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава нареждане, договорът да има характер на "обикновен прелиминарен (т.е. предварителен) протокол".


С подписването на Санстефанския мир, царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Русия дава предостатъчно доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, и искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. 


Сан Стефано обаче срутва окончателно пропукващата се стена, която отделя  България от Европа. Той поставя началото на онази Трета България, на която историята  отрежда да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.


Каквито и подбуди да е имала върхушката на руската империя, каквито и да са недоизказаните исторически и политически факти, едно е сигурно - безграничната благодарност на българите е жива и нивга няма да бъде забравена. 


Макар и противоречива, за нас датата 3-ти март е въплъщение на едно начало.