ВИЗИТКА
Радина Ралчева  е израснала и учила  в Ботевград. Днес  живее в Берлин. Има изключително богата експертиза в областта на мениджмънта и публичните комуникации, автор на медийни публикации, анализи и коментари, активен професионален доброволец, преподавател в областта на PR и обществен активист.  
В своята 22-годишна професионална история е работила с различни индустрии, с компании от Fortune 500, международни, национални и местни институции, НПО, политически и други организации. Кампании на ръководени от нея екипи са печелили множество професионални награди. Носител е на специална грамота за принос към правозащитността и човешките права „Човек на годината” 2014.

Пътят на едно момиче от Ботевград до Берлин

Той - моят път, е всъщност малко по-различен. От София към Ботевград (уж за малко), после обратно към София и чак тогава към Берлин :-) И за да обясня - родена съм в София, където съм живяла до третата си година. След това родителите ми решават да ме оставят при баба и дядо (по майчина линия) за малко, докато започна училище, но както често се случва с плановете, и този не се развива точно както са го мислили. Когато се местя в Ботевград, разбира се, аз съм много малка, за да имам мнение, но по времето, когато трябва да започвам училище, не искам да се връщам в София, защото вече си имам приятелчета и т.н.. Резултатът е, че в крайна сметка започвам училище в Ботевград и така си продължавам, докато не отивам за кратко в новосъздадения Колеж по маркетинг и мениджмънт в Етрополе, откъдето се прибирам вече в София, като студентка в СУ. После студентствах, започнах работа, направих кариера в сфера, в която дори не съм подозирала, че ще работя и после се оказах в Берлин (твърде неочаквано развитие, предвид, че при пристигането си не говорех никакъв немски). Но така е в живота - няма прави линии и понякога стигаме не там, където сме си мислели, че искаме да отидем, а там, където е трябвало да отидем. Малко дълъг отговор се оформя, но е важно да кажа, че всяка част от пътуването ми е била от значение. Ако не бях минала през всички тези етапи - родителите ми, предприели необичаен подход, и порастването ми при баба и дядо, и средата в Ботевград и самостоятелността ми в Етрополе, а и специалностите, които учих в СУ, изборът ми на професия и т.н., нямаше днес да съм, каквато съм. Разбира се, едва от перспективата на времето е възможно да свържа всички тези точки и да си дам сметка колко оформящи и значими са били те за мен. Но едно мога да кажа убедено - много се наслаждавам на пътуването и с известно любопитство очаквам къде ще ме отведе нататък.

Вие сте специалист в публичните комуникации. Какви са Вашите професионални ангажименти в момента?

Така е, над 22 години работя в тази сфера. Започнах случайно, но се оказа, че това е моето призвание. Започнах като момичето, което прави клипинга - няма по-ниско ниво, от което да тръгне човек. А сега съм Communications Manager EMEA на една огромна американска компания - Corning, която е в списъка Fortune 500 и отговарям за комуникациите на Corning в целия регион Европа, Близък Изток и Африка. Работя глобално, защото имам колеги по цялото земно кълбо и развиваме стратегии и кампании, които също са глобални. Както се казва, няма накъде да съм в по-интернационална среда :-)

„2020 е една луда година”, казвате Вие в едно интервю. Каква е тази лудост, защо светът „полудя”...?

Той светът периодично полудява, понякога по хубав, друг път по лош начин. Но тази година ни предложи в много интензивен вид по много от всичко... Безспорно това е доста екстремна година - имахме ключови събития на световната карта, SpaceX излетя с екипаж, видяхме много и различни социални напрежения и конфликти, имаше важни избори и т.н. И разбира се, това е годината на вируса. Покрай него научихме доста за себе си, нали? И за хората изобщо, но и за хората в живота ни. Такива кризисни времена изваждат най-лошото, но и най-доброто у хората. Показват ни безпощадно какви сме и как се справяме под напрежение и при трудности. За много хора това се оказа непосилно бреме и по обективни, и по субективни причини. Негативите всички ги виждаме и ги живеем. Обаче на мен ми се иска да спомена, че именно тези тежки и тревожни времена показаха забележителни случаи на човешка помощ и солидарност - от пеенето, танците, и всички оригинални форми да останем заедно и да общуваме, които хората по света измисляха, през даренията, “предварителното” купуване на стоки и услуги, които не можем да ползваме в момента, но ги купуваме, за да подкрепим локалните и малки бизнеси; виртуалните турове в музеи, постановките, оперите, обученията, та чак до обединението на фармацевтични компании, които иначе са конкуренти, в името на бързото изработване на ваксина. И ето, вече има поне две доказано работещи ваксини, разработени за супер кратък срок. И му се вижда краят. Мисълта ми е, че 2020 беше голямо изпитание за всички ни и имаме избор как да излезем от това изпитание - по-силни, мъдри, емпатични и добри или пък не. Аз си избирам първото и съзнателно работя, за да не усещам този период като изгубен, а като урок, макар и с тежка емоционална цена, защото загубих познати, не съм виждала родителите си цяла година и тн. Но просто смятам, че няма нито смисъл, нито полза във вайкането и че наистина и наш изборът как да подходим към ставащото.

Какво трябва да се случи, за да се успокоим? /И по-специално ние, в България./

Ах, ако знаех отговора на този въпрос, вероятно щях да съм световно известна и да са ме предложили за Нобелова награда за мир, примерно. Там е работата, че не знам има ли отговор, приемлив за всички. А няма, защото, според мен, не е в човешката природа да сме спокойни. Балансът е много крехко нещо и някак по дефиниция не може да е траен. Хората не могат да са постоянно в състояние на покой, просто това не е възможно за разумни същества. Но смятам, че колкото по-осъзнат е човек не само като индивид, но и като част от цялото, толкова повече има шанс за рефлексия и търсене на хармония не само за себе си, но и за другите. В България е трудно - доминира краен нихилизъм, който буквално убива всяка възможност за продължителни взаимодействия и изграждане на общности. И така няма да стане. Всяка система има нужда от едновременно действащи сили на кохерентност и притегляне от една страна, и на промяна и разпад, от друга, за да може да продължава да функционира дългосрочно. Ако доминира само едната от тези сили, системата се разпада дотогава, докато не намери нова форма. Обаче в процеса на тоя разпад много малко от съществуващото оцелява. Ако погледнем на България по този начин, разбирате, че нещата не изглеждат особено добре. Така че, мисля, че ни трябват минимум няколко неща (и това не е изчерпателен списък):
•    основна смяна на политическата класа
•    работеща правораздавателна система
•    реално понесена отговорност, включително съдебна, за голям брой хора от властта, бизнеса и инстутициите
•    консенсус по поне няколко ключови теми, който да ни позволи да се оттласнем от дъното
•    връщане на усещането за общност
•    време и то не малко, за да стане отново страната ни функционираща.  
Започвам да звуча като политик, така че по-добре да спра. Но се надявам силно някой ден мнозинството от хората да проумеят, че няма как те да благоденстват, когато всичко друго се руши. Личният просперитет, граден за сметка на общия, е единствено разрушителен и неизбежно води до пълна ерозия на социума, инситуциите и държавата. Поне това ако научим, имаме шанс.

Казвате, че сте живели като „емигрант в собствената си страна” преди да заминете за чужбина. Как бихте характеризирали днешната ситуация в България?

В някакъв смисъл вече отговорих. Просто в България няма общество. Отдавна. Затова няма как да се формират консенсуси, дори по животозастрашаващи теми. В България просто известен брой хора живеят на едно място, но нито се усещат свързани, нито смятат, че имат отговорност за общото, нито ги вълнува какво става с другите, нито имат желание да положат усилие, нито имат концепция за общност и т.н. В такава среда на разпад  не виждам как може да се мобилизира каквото и да е целенасочено усилие, което да постигне резултат. И така се оказва, че множество хора полагат индивидуално огромни усилия, но това не води до никакъв значим резултат, до никакъв напредък, който да окуражи този процес. И хората се отчайват, изолират и започват да се държат пасивно-агресивно. Като добавим към това пълната държавническа безпомощност, кухите институции, щуро-баджанащината, корупцията, сливането между политика и нечисти бизнеси и т.н., става много трудно човек да се чувства нормално и да гради живота си на базата на предвидимост и планиране.

Защо протестите не доведоха до оставка на Бойко Борисов?

Поради казаното в предишните ми отговори. Няма работещи механизми, които да държат сметка на овластените, няма дори базисно разбиране на простия факт, че не политиците притежават властта, а хората. А политиците са само проксита на гражданите, които временно са назначени от същите тези граждани да вършат една работа при определени условия. България реално функционира като феодална държава и само е маскирана като демокрация. Това е състояние на постоянна национална шизофрения, при която сме разкрачени между някакви полу-средновековни вярвания и нуждата да сме част от съвременния свят. Не знам някой някога да е успял да мръдне, докато стои разкрачен. Та Борисов не подаде оставка, защото е феодален владетел и няма никакво съзнание за реалното си място в обществения кръговрат. Чувството за безнаказаност и всевластие на олигархо-политическата класа в България е почти непоклатимо, защото, както казах няма работещи механизми гражданите да ги “уволнят”, нито дори има силно гражданско общество, способно да отвоюва държавата си обратно. Много порочен кръг е това.

Казвате, че у нас „няма обществена готовност за политици, които никога на черното не казват бяло”. Това не ни ли обрича и в бъдеще да ни управляват популисти, корумпирани, крадливи. Има ли изход?

Изход винаги има. Просто не съм сигурна, че ще видим излизането от тази патова и самовъзпроизвеждаща се ситуация в нашия житейски хоризонт. Струва ми се, че ще трябва повече време. Но съм абсолютно убедена, че това не може да продължава и няма да продължи. И с всяко ново поколение, надеждата се увеличава.

Вие оптимист ли сте?

Винаги. Ако нещо знам със сигурност, то е, че единственото постоянно нещо е промяната. Това е моето лично успокоение, заради което съм сигурна, например, че няма вечни режими, диктатори, империи и т.н.. Но стремежът към красота, свобода, откривателство, импулсът на търсенето, творчеството, искрата на таланта, вдъхновението, креативността, любопитството, чувствата и въображението са вечни и непобедими. Дори в най-мрачните епохи от човешката история е имало някой, който е запалвал светлина. А един човек стига. Само един. И винаги има поне един човек. И може да е всеки от нас. Вярвам в будителите. Защото ги срещам всеки ден - те не са шумни и помпозни, но са там и тихо вършат своето дело. Както казва Дядо Вазов:
“Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!
Лучата, що я днес гасите,
тя на вулкан ще да порасне!"

Къде е Ботевград във Вашия емоционален свят?

О, Ботевград е мястото на много мои първи неща. Всички онези малки или големи парченца от порастването ми, хора, случки, моменти, истории. Мястото на първата ми книжка, първата буква, първите приятели, първото обелено коляно, първата беля, първия купон, първите разочарования и т.н.. Мястото, което парадоксално - през униформите, промиването на детските ни глави в училище, всички безумни правила на системата тогава - ми показа, че съм имунизирана към подобни неща и че нося в себе си нещо, което никой не може да подчини и облече в униформа. В Ботевград са завинаги баба и дядо, там е Старата къща, улиците, по които съм вървяла на 4, на 10, на 16 години, съучениците ми. Там, откъдето и да мина, имам спомени, хубави и лоши, но мои. Онова момиче, което бях тогава, си е още тук, даже често го “виждам”. Показва се в най-неочаквани моменти и ми припомня важни за мен самата неща. Без него няма да съм цяла. Ето, виждате ли, Ботевград ме прави сантиментална и винаги ще го обичам.

Какво бихте пожелали на ботевградчани в навечерието на идващата 2021 година?

Банално или не, ще започна със здравето. И ще им пожелая също да не вярват на хора, които се оплакват, смятат се за жертви и мислят, че нищо не може да се промени. Напротив, може. И това не зависи от мястото, където си роден, от това какво работиш или знаеш. Зависи от това какво виждаш като възможно. Когато имаш цел, ще намериш и знанието, и начина да я постигнеш. Така че им желая да виждат надалеч, да не се отказват и да се грижат за себе си и другите. И се надявам да имат успех и да бъдат щастливи така, както те си представят тези неща.