Може да ви се стори странно и сигурно не вярвате, но всяка любов започва и свършва тук – на среща с непознат.

Защото никога, никога няма да я познавате толкова, колкото всъщност си мислите, че я познавате. Тя е онази загадка, заради която хората пишат стихове. Заради която композират музика. Мислят текстове. Съчиняват (не)прилични романи.

Тя е онова усещане, което съдържа в себе си нескрит потенциал и желание да ви изненадва непрекъснато, да ви тресе от възбуда, да ви събаря на легло всеки път, когато почувства нужда. И желание.

Тъй че, ако думите му звучат познато, лъжите се. В тях няма капчица прилика с действителни лица и събития. Едва ли ще ви предизвикат "дежа ву".

Не търсете нищо общо в действията, усмивката, гласа и начина му на изразяване. Не го сравнявайте с миналото и настоящото. Не го пращайте в бъдещето...

Той е непознат и такъв ще си остане, независимо времето, мястото и събитието. Независмо колко близък го чувствате. Сега и после, под завивките.

Той е непознат заради вас. И заради себе си. Заради тъпата приказка "и заживели щастливи до края на дните си", тъй като това е прекалено много време... Той е непознат заради разнообразието и тръпката, в които намирате смисъл да продължите ЕДНООБРАЗНОТО и скучно ежедневие.

Усмихнете му се и му поръчайте водка, българска. Напийте се и забравете кои сте, от къде сте и за къде сте се запътили. Защото няма време за уточнения. За чудене. За мислене. Сега му е времето да се забавлявате...