Атанас Голомеев е роден на 5 юли 1947 година в София. Преподавателят му по физическо във 22-о училище го насочва към баскетбола. На 16 г. е титуляр в "Спартак", а след няколко месеца треньорът на младежите Петър Симанов го пуска на балканиада в Атина.

На следващата година Голомеев вече е в мъжкия национален отбор при Петър Шишков. Участва на балканиадата в Тирана през 1965 г. и на европейското за юноши в Порто Сан Джорджо (Ит). Бащата на Атанас става търговски представител на България за Канада и той се записва в университета "Макгийл" в Монреал. Още във 2-и курс го вземат в първия тим и българинът печели наградата "Спортист на годината" в университета.

На следващата година е обявен за най-добър център на Канада и му предлагат да продължи образованието си в престижни американски университети. Легендарният тим от НБА "Ню Йорк" пък е готов да вземе Голомеев, ако се включи в драфта. В "Макгийл" 3 г. учи архитектура, а след връщането в България продължава във ВИАС. Докато следва, играе за "Академик", а в последните 10 г. от кариерата си носи екипа на "Левски - Спартак".

Два пъти е печелил приза "Най-добър реализатор" в Европа, избран е в идеалната петорка на континента за 1977 г. На бенефиса му в София идват легенди като Дражен Петрович, Никос Галис и Антонело Рива. Около 3 г. е начело на федерацията ни, след това се посвещава на бизнес. Голомеев е един от първите състезатели по голф у нас и в момента има изключително висок хендикап - 11.

- Липсва ли ви баскетболът?

- Разбира се. В този спорт минаха 27 години от живота ми, всъщност най-хубавите.

- За какво най-често си спомняте?

- Скоро ходих да гледам мача между "Левски" и "Лукойл Академик" - двата най-силни отбора в България. А в залата една минорна обстановка, на трибуните гаджетата и родителите на играчите и най-много 200 истински фенове на баскетбола. Смешна работа. С мои приятели и бивши съотборници коментирахме, че изобщо няма база за сравнение с миналото. Ами когато играехме ние, до залата не можеше да се припари. Тогава за определянето на шампион се играеше финална шестица и шансът за билет бе почти нулев. Около залата имаше конна полиция и пиле не можеше да премине.

- Прекарвате известно време в Испания. Ходите ли на мачове?

- Бях на няколко мача в Малага - ако си фен на баскетбола, може да ти се напълни душата. Залата е с 12 500 места и винаги е пълна. 90% от местата са предплатени с абонаментни карти за вътрешното първенство.

- Кога започна сривът в българския баскетбол?

- Балонът се спука в началото на демокрацията. Тогава всички специалисти в този спорт избягаха. Махнаха се, защото не могат да издържат семействата си със заплати от 300-400 лева. Имаше треньори, дето се хванаха да продават по сергии, за да оцеляват. А като ги няма апостолите, как да стане. Преди това тези хора постоянно ходеха по училищата и търсеха талантливи деца.

- Като президент на федерацията регистрирахте фирми, за да подпомагате бюджета. С какво се занимаваха те?

- Продавахме дезодоранти, столове и какво ли не още. И накрая на едно общо събрание стана Симо Варчев и каза: "Ние не сме те избрали теб, понеже си страхотно име в баскетбола или защото си много хубав. Избрали сме те да платиш сметката". Тогава за поста се кандидатира и Жорж Ганчев, броят гласовете и се оказва, че той е получил 43, а аз 40. И Жорж Ганчев спечели. Представете си за какво говорим - Жорж Ганчев е един артист, шоумен. Това беше огромна обида за мен.

Айде, разбирам, че ви заблуди вас, децата, и на онези избори за президент на България получи 900 000 вота. Но ние, старите баскетболисти, знаем кой е Жорж Ганчев. Избраха го за шеф на федерацията и след три месеца ми звъни Петко Маринов: "Бате, дай да се видим някъде". Питам го защо, той: "Ами сформирахме тук един инициативен комитет да се връщаш на поста". Аз обаче категорично отказах.

- Имате ли много приятели от баскетбола?

- Да, поддържаме отношения още от "Академик".

- Кой ви е най-близък?

- Ами Владо Боянов, който беше президент на "Лукойл Академик", Христослав Тодоров, Артеник Арабаджян и други, да не ги изброявам всичките. Артеник е нещо като инициатор на нашите периодични събирания. Имаме една идея да сформираме нещо като сдружение на ветераните, което да помага на деца и въобще на хора в затруднение. Някои вярват, че можем да си взаимодействаме и дори да влияем на федерацията, но аз им казах, че това няма как да стане.

- За какво друго си говорите?

- Спомняме си разни случки. Говорим си, че баскетболът е академичен спорт и това бе причината за възхода му през онези години. Когато напусках "Академик", в отбора имаше само четирима от ВИФ.
И в националния повечето бяха инженери, зъболекари, доктори, журналисти. Когато се отказах, всички бяха във ВИФ, а през 80-те - никой не учеше никъде. Една от настоящите големи звезди на НБА Леброн Джеймс не мина през университет и се превърна в нещо като нарицателно. Контактувам с много хора в САЩ и Канада и повечето го сочат с пръст, че няма висше образование.

- С какви спортове сте се занимавали?

- А, с почти всичко възможно. Бях вратар, плувах, даже станах градски шампион в тласкането на гюле и имам второ място в скока на височина. Но тогава нямаше компютри, интернет, кафенета. За баскетбола ме забелязаха в двора на 22-о училище. Бях в 9-и клас и играехме вечерно време. Дойде Венци Янев и ме пита: момче, искаш ли да тренираш?. И така се започна. Тогавашният титуляр Илия Мирчев направи някаква глупост и го девоенизираха. Аз бях от едва 4 месеца в отбора и станах титуляр. В случая извадих късмет, но явно съм имал и талант, защото още на следващата година стигнах до националния.

- Какво означаваше за вас да играете баскетбол?

- Спортът беше религия. Да си състезател, беше нещо невероятно и ти даваше висок статус в обществото. Сега много малко деца спортуват - всички са пред компютрите, с наднормено тегло, прегърбени. Ами аз съм на 65 г. и още играя тенис, печеля турнири по голф. Както се казва, още съм в топформа. Повечето ми набори, ако са живи, трудно ходят. Затова ви казвам, че спортът е велико нещо.

- Как ви се отрази животът в Канада навремето?

- Там се запалих истински по баскетбола. Като отидох, се сблъсках с един съвсем различен свят, с хора и манталитет, противоположен на нашия. Преди време, когато промотираха у нас CNN, ме поканиха да коментирам едно гостуване на Майкъл Джордан при Лари Кинг. И ме питат: "Вие сте играли и там, и тук. Каква е разликата, можете ли да дадете някакъв пример?". Викам - ето ви пример: още на втория ми мач в Канада ме фаулират, а до края остава точно 1 секунда. Нашият отбор изостава с 1 т. и ако вкарам двата фаула, печелим. Преди първия опит всичките съотборници минаваха покрай мене и ми казаха: Relax baby (отпусни се, бебче - от английски). При идентична ситуация в България едва ли не ми се караха: "Стегни се, копеле".

-  Какво ви дадоха тези три години в Канада?

- Получих самочувствие. Какво бях виждал преди това - 20-30 добри играчи. Там само в махалата имаше толкова. Представете си 4000 годишно завършват колежите, от които примерно само 8 влизат в НБА. Какво правят останалите? 500-600 отиват някъде по света, а другите, също силни играчи, започват работа и си играят за удоволствие. Аз бях един от най-добрите в Европа, а отиваме с едни приятели да поиграем за удоволствие в Ню Йорк и там не изпъквах така.

- Отборът на Ню Йорк в НБА е искал да ви привлече. Съжалявате ли, че сте отказали?

- Нямаше как да стане. Баща ми беше търговски представител и веднага щяха да го отзоват и съответно санкционират по определен начин. Тогава нямаше мърдане. Георги Глушков го пуснаха във "Финикс" с решение на Политбюро. А аз бях първият, който
отиде в чужбина с официално разрешение (в Турция - б.а.). Но какво да ви кажа - разбира се, че съжалявам. Истината е, че един миг, една точка може да променят живота на хиляди хора. Ето през 1993 г. Емо Костадинов вкара гол в последната секунда и отидохме на световното в САЩ.

След това българите станаха конвертируеми. Ами Глушков? За първи път на европейското през 1985 г. дойдоха скаути от НБА. Нашият за 6 мача хвана 95 борби и стана номер 1 в класацията. А американците търсеха точно такива хора. Ама истината е, че ние дори не трябваше да участваме на това европейско. На квалификационния турнир обаче финландците се напиха преди последния си мач и паднаха с 24 т. Така стана някаква невероятна въртележка и ние се оказахме с една хилядна пред скандинавците. Практически тази хилядна помогна на Глушков за НБА.

- Труден ли беше за вас обратният преход към България?

- Да, но аз се връщах от време на време и играех за ЦСКА в купата на Европа. Това бяха епични битки с "Барселона", ЦСКА (М), "Задар" и т.н. Проблемът бе отново да свикна с манталитета. Това ни е ахилесовата пета и днес.

- Как така малка социалистическа България биеше големите държави?

- Просто бяхме много силно поколение. Това е важно, защото колкото и да си добър, сам нищо не може да постигнеш. Но националният отбор преди нас беше вдигнал високо летвата - има второ и трето място в Европа. Ние отиваме на шампионата и ставаме чак пети. Прибираме се и ме е срам да изляза по улиците, две седмици се крия у нас. Но какво да ви кажа - участвал съм на 6 европейски първенства, два пъти съм голмайстор номер 1 и най-лошото ни представяне е 6-о място. Повече от добре се представяхме всъщност. Дори и днес как да се мерим с Испания, Русия или Сърбия. Та ние имаме 140 картотекирани играчи в професионалното първенство. Само в Испания са 4 лиги по 24 отбора, да не говорим в другите държави.

- Явно не сте имали страх от никого...

- Освен 1-2 мача, които сме загубили от СССР с 20 т. заради някакъв комплекс, всички останали са били на кантар. Югославия, световен шампион, ни би с 4 т. на европейското в Белград. В Барселона ги водехме със 7 т. и 3 мин преди края Румен Пейчев, лека му пръст, тръгна да забива топка, тя отскочи от ринга и ни вкараха бърз кош. После си повярваха и ни обърнаха. Ами ние мачовете срещу гърци и турци не ги брояхме - за нас си бяха като почивни дни.

- Сега баскетболистите имат по 10 чифта маратонки, купуват си ги според цвета на екипа. Как беше по ваше време?

- (Започва да се смее). То нямаше никакви маратонки тогава, аз носех 49-и номер и първите обувки за игра си ги поръчвах от завода на Гара Искър. Но те отдолу бяха с една тънка гумена подметка и заминаваха за нула време. После имах едни китайски кецове, но 46-и номер. Отрязах ги отпред и ми стърчеше палецът. А като ми подариха едни "Конвърс", беше неописуема радост. Чак към 1969 г. излязоха "Адидас" и пуснаха моя номер, та се видях и аз в кецове.

- Известните волейболисти от миналото признават, че са въртели голяма търговия със стоки покрай пътуванията в чужбина. При вас как беше?

- О, това си беше масово явление. Просто беднотията беше голяма и се принуждаваха спортистите на тия работи. Ние в "Академик" получавахме завишени стипендии от 67 лева. Идва "Реал" (М) и го бием с 14 точки, а големите му звезди вземаха по 200 000 долара. След мача с някои от испанците седнахме в бара на хотел "Плиска" и ме питаха колко получавам. Аз им казах, че ни е забранено да коментираме. Как да му призная - 15 долара. Но не съм се занимавал с далавери, защото семейтвото ми беше осигурено.

- Все още се носят легенди за вашето полско фиатче...

- О, да, аз бях пионерът сред баскетболистите. Имах мерцедес, но го продадох и взех фиатчето. Беше по-удобро в ония години и заради лимита от 40 литра гориво месечно на човек.

- Как се побира гигант като вас в такъв автомобил?

- Не е толкова трудно. Изрязах скоростния лост, за да мога да си прехвърлям крака от другата страна. Но големият хит с полското фиатче стана, когато се развали облегалката на водача. Наложи се да я свалят и три дни карах от задната седалка. Добре, но ме спря един милиционер на "Раковски" и в началото се стресна, защото гледа - колата спира, а отпред няма никого. После същият този разказа случката в мотобатальона и след няколко дни разбра цяла София. След мен полски фиатчета си взеха Глушков, Амиорков, Пейчев, лека му пръст, Везенков и други двуметрови баскетболисти.

- Откъде идва прякорът ви Змея?

- От апетита ми. На лагери винаги сядах на "председателското място" на масата и омитах каквото остане. Тогава поемах по 6000 калории на ден. Викаха ми Змея и защото много ги мачках съперниците на игрището.

- Бяхте ли популярни сред женската аудитория?

- В това отношение нямаме никакви оплаквания - хубавите жени бяха наши. Гаджетата ни бяха по любов, което пък е най-хубавото нещо. Вярно, парите ни не бяха много, но ни познаваше цяла България. Тогава звездите бяхме няколко човека - Гунди, Голомеев, Боян Радев. И където отида, пред мен се отварят врати. Добре че по онова време нямаше жълта преса.

- Но пък е имало Държавна сигурност...

- Е, да, но лично аз не съм имал проблеми, защото голяма част от кариерата ми мина в "Левски" и си бях офицер. Но на всяко пътуване към нас имаше прикрепен човек от ДС. Два пъти ходихме в Мадрид и не ни даваха да се срещнем със Симеон Сакскобургготски. На втория път се видяхме за кратко и си направихме снимки. После обаче този от ДС освети лентата. Преди десетина години се срещнахме с царя на един мач на футболния "Левски". Явно му се сторих познат и чак като се заговорихме, се сети за Мадрид. Каза: "О, вие сте Голомеев" и ме прегърна. След това веднъж дойде на голф.

- Споменахте голфа, как така вие се превърнахте в един от най-добрите български играчи?

- Запалих се и играя много често на най-различни места. Вече съм с хендикап 11, което е доста добре. Бях дори главен мениджър на проекта за игрището "Трейшън клифс" на морето.

- Има ли в голфа тръпка като в баскета?

- Определено. Чак в последствие осъзнах, че това е уникално техничен спорт. Преди това си викам абе какво да се занимавам с тоя пенсионерски голф. Но като се запалиш, няма връщане. Не познавам някого, който да е започнал и да не му е харесало. Невероятна краста. Можеш да играеш сам, да се усъвършенстваш и да се занимаваш до дълбока старост. В Испания играх с един 85-годишен. Но най-хубавото на голфа е, че изключваш за другите неща. Забравяш за работа, гаджета, проблеми. Ходиш 6-7 километра, дишаш чист въздух, пеят ти птички.

- Не ви ли се доиграва баскетбол понякога?

- А, последно преди 5-6 години опитахме и контузих двама - блъснаха се в мен, без да искат. Не става, баскетболът е спорт, който изисква сериозна физическа подготовка. Иначе през лятото играем с внуците ми на хотела в Бяла. Монтирал съм кошове и си стреляме. Малкият ми внук Максим, който е на 6 г., се запали по баскетбола. Даже тренира в един клуб и вече вкарва кошове. В него ми е надеждата.

СТЕФАН ЧОЛАКОВ, 24 часа