По повод 104 години от обявяването на Независимостта на България публикуваме пълния текст на есето на Десислава Иванова, екскурзовод в Исторически музей – Ботевград. Творбата, посветена на светлата дата в българската история, може да прочетете и на страницата на музея във Фейсбук.

Българската независимост е плод на усилието и жертвоготовността на поколения военни, политици, писатели - хора, изградили с двете си отрудени ръце нашето настояще. Тя е жива в средите на българското опълчение, под знамената на Съединението и бойните полета на Сръбско-българската война. Българската независимост е онзи светъл идеал, обезсмислящ всякакви други дребнопартийни страсти и копнежи в следосвобожденските години.
През 1903г. и 1907г. България участва в международната конференция за мир в Хага. През 1904г. страната, макар и васална на Турция, има свои пълномощници в Петроград, Виена, Париж, Лондон, Берлин и Рим, както и в съседните балкански държави Гърция и Черна гора. От постепенното установяване на преки отношения с европейските правителства, турското сюзеренство губи всякакъв практически смисъл. България си извоюва и отстоява правото да сключва самостоятелни конвенции, свързани с пощи, железници, търговия... В този момент министърът на външните работи на Турция – Тефик паша, кани на обяд представители на всички чужди държави, освен българския. На въпроса защо Портата е постъпила така, министърът отговаря, че България е васална на Турция и че нейният представител не бива да се равнява с европейските. Той би бил поканен евентуално заедно с валиите от турските области. Младотурците в онзи момент бяха забравили, че България фактически бе извоювала своята независимост, а васалитетът бе фикция, закрепена единствено на страниците на Берлинския договор.
На 22 септември 1908г. в старопрестолната столица Търново бе обявена независимостта, провъзгласена с Манифест, в който четем: ”Нищо не бива да спъва България, нищо не бива да пречи за преуспяването й.”.
Оттук следите на обявената независимост отпреди 104 години са преписвани, допълвани, преправяни... Вадени и слагани в учебниците по история, оценявани и подценявани. Често си задаваме въпроса въобще има ли шанс да е независима една малка България, разположена на географски и икономически кръстопът между Европа и Азия, Европейските държави и Русия. А също и какво променя независимостта в тясно личностен план и ако отговорът е нищо, то каква е нейната стойност като само един политически акт на правителството на Александър Малинов и Фердинанд...
Аз лично като 1/7 милионна част от целокупния български народ, простете, днес не се чувствам независима, когато земята ни се оказа парцелирана между руски и турски фирми, вклинени окончателно в прохождащата ни икономика. Българинът на този фон е загубил връзка с корените си и всякаква надежда за светло бъдеще. Наричат ни най-търпеливи, всъщност сме най-обезверени. Не се борим за отдавна продадени каузи, като например неоснователно високата цена на тока, непосилна за изтънелия ни джоб, безсмислените реформи, осакатили образованието и здравеопазването или безразборното, вандалско изсичане на горите. Децата ни търсят независимост, напускайки България, без реални шансове да се върнат някога и да започнат да изграждат порутените, окрадени и отдавна липсващи темели на българската демокрация, която единствена би гарантирала независимостта.
Къде сме? Кои сме, проглеждайки през призмата на независимостта?
И не е ли точно датата 22 септември най-удачният миг, в който, опирайки се на достойните хора и събития, съставляващи българската история, да потърсим отвъд обезверената безнадеждност на настоящето воля да ни има - силни, независими българи - оценили и пресъздаващи като част от личната си народопсихология акта на Независимостта, станал реалност преди 104 години с Манифест към българския народ:
„...за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на всевишния прогласявам съединената на септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее Българският Народ!”/Велико Търново, 22 септември 1908г./