Електронното издание botevgrad.com предоставя възможност на местни архитекти и специалисти по градоустройство да изразят публично своето мнение за оформлението на централна градска част „Форум” и изградената ротонда. Първа откликна арх. Мариела Андреевска. Тя ни предостави мнението си в писмен вид. Публикуваме го без съкращения и промени:  

Нареждане – пренареждане

Едни наричат тази история мит, други – измислици, но аз бях свидетел и мога да ви уверя, че тя се случи.


***
Една сутрин се събудихме чисто нови и изведнъж видяхме една ротонда, самонастанила се в средата на нищото. Интересно, о, тя не била в онова нищо, дето ни е добре познатото нищо. Тя била в едно ново нищо, дето очите ни видели-невидели го, са пропуснали навреме да ни го изпратят като сигнал за опасност към мозъка.


***
И така започва онази приказка, която редим сега и която сама ще нарежда във времето разбиранията и вкусовете на нашите деца, на техните деца и децата на техните деца...
Днес едни я наричат приказка за вкуса и търсят едностилието – реда, хармонията, космичното изначалие или пък заговарят за границата, по-тънка от косъм, отделяща пошлостта и божествената хармония в еклектиката.
Други я наричат приказка за справедливостта..., за порочността..., за властта..., за безнаказаността..., за...
А на мен ми се ще моментът да донарежда приказката за генезиса - за онази свързаност, която препраща назад във времето, когато се зараждат обстоятелствата, причиняващи видимия днес резултат. Това поглеждане назад, осветява видени-доневидени преди и затова неизвестни някому факти до сега и му помага да разбере същността на резултата, да види повече от видимото на пръв поглед, да сглоби цялата картинка, разкривала се парче по парче във времето. И ей така, поглеждайки назад в паметта на града, да провиди онова нареждане на взаимообвързаните парчета - с паметника и площада на паметничетата, с гранита и щампования бетон, с шадраванчетата и площадните фонтани, с офроуд приключенията по ботевградските улици, с женските токчета в ботевградските тротоари, с овехтелия дух в новите сгради, с водата от непречиствателните станции, с... – все знаци за упадъка на един градски организъм.


***
А Ротондата от онова наше утро? Тя, ротондата, си има и хубави страни - само по себе си това творение, разгледано извън средата, в която е поставено сега или самото строително-монтажно изпълнение... вероятно и други хубавини има, ако го погледнем отблизо като изделие. А в нечии умели ръце един ден може да се превърне и в парче–изкуство в сърцето на града, знае ли човек какво го чака.
Но най-хубавото на ротондата е, че толкова категорично бръкна сега в установения порядък на Ботевград, че най-накрая разбуди приспаните духове. Пробудени, хората се размърдаха, започнаха да се оглеждат бдително и да изричат на глас това, което сами виждат, извън-унисонно...Започна пренареждане.


***
Всъщност за мен това са приказки за самоуважението и уважението на човека, за устрема му към утрешния ден.


Note!
Да започнем с това, че еволюцията на цивилизацията е отражение на вътрешния свят на индивида.  Ротондата е логичен резултат от развитието на Ботевград в последните години. Тя не е прецедент и не е причина за породилия се дискомфорт в градската атмосфера. Тя просто е един активно проявил се симптом на заболелия градски организъм.


И иде реч само за НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ВКУСЪТ ли в тази приказка за ротондата, или иде реч за много други неща? Те, приказките, затова пребъдват, защото са многопластови и кой каквото може да си разчете и открие в тях, това си и взема като урок за себе си. И пак ги чете. След време.


За мен това е приказка за града, а не приказка за хрумките на Кмета в него.
За мен това дори е приказка за човека в града, а не за града – като капка в океана, но океанът го има от многото капки в едно


“Ние сме археологическите открития за следващата цивилизация.” Проф. Николай Овчаров


Не пиша по форуми. Не се изкуших дори когато течеше обсъждане и на мой проект.
Видя ли, мисля ли нещо, директно го изричам пред  тези, от които то е провокирано и от чиито решения зависи промяната.
И целта ми не е да се заигравам в осъждане, а да провокирам мерки, с които да го променят, да го подобрят.
Понякога успявам, понякога  - не. И ме боли. Но непрекъснато го правя, просто вярвам, че промяната за добро е възможна.