Ученичката от 12-ти клас на ППМГ „Акад. проф. д-р Асен Златаров“ Ивет Йотова с награда от Радио Пловдив за есе за Николай Хайтов, съобщава БНР. Тя участва в конкурса, с който Общински институт "Старинен Пловдив" отбеляза своята 50-годишнина. 


Не веднъж сме писали за успехите на нашата млада съгражданка Ивет Йотова в национални, регионални и местни литературни конкурси. Те са толкова много, че тя самата отдавна е спряла да ги брои. Поредната награда, с която бе удостоена, е и поредно доказателство, че в основата на тези успешни участия стоят любознателност, труд, желание и постоянство. 


Българското национално радио отрази представянето на Ивет и публикува есето й по мисълта на Николай Хайтов: "Планината може и да не повдигнеш, но си струва да опиташ". То й донесе специалната награда, която й бе присъдена от жури в състав: Елена Хайтова – председател, доц. д-р Теофана Гайдарова и Иван Христов. 


На първо, второ и трето място са класирани съответно: Маринела Маринова Гетова от Професионална гимназия по хранителни технологии и техника, Деница Веселинова Алексиева от Езикова гимназия "Пловдив“ и Борис Янков Ангелов от ЕГ "Иван Вазов" – Пловдив.    


Публикуваме отличеното есе на Ивет Йотова:


Планината може и да не повдигнеш, но си струва да опиташ


 


"Главата ми да отсекат, пак ще викам:"Да живее България!'“


„Единственото ми агрегатно състояние е Националист!”


Николай Хайтов


Да! Безспорно Николай Хайтов се опитва много пъти да „повдига” планините в своя живот, без да съжалява за нищо, както казва сам в своите интервюта. И успява. Той е безусловен пример за истински националист, който обича безрезервно и непринудено своята родина. Не само поради факта, че пише и анализира живота и делото на един от най-великите български патриоти – недосегаемия Апостол на свободата Васил Левски. Не само за това, че е възторжен художник на родопската природа и автентичност. Най-вече заради неговия непоколебим във времето на нашата най-нова история патриотичен дух и родолюбие, неподвластно на политически инсинуации. Проповядва любов към българския език, но не прощава там, където родната реч може да бъде застрашена. Да, Хайтов обича безрезервно България, но не си спестява и пиперливите коментари относно много наши съвременници. Писател воин. Непримирим до края на жизнения си път към много неща, които изопачават житейската реалност.


Провокирана от колоритната му и интересна същност, аз прочетох доста за Хайтов. И съм изключително впечатлена от темпераментната му личност. От оптимистичния му и непоколебим дух. Откровено казано, знаех го само като име, оставило своя уникален принос в българската литература и кинематография. Най-важното, което запомних за неговата непоправимо оптимистична натура и наситените му с живителността на балканската мъдрост думи, е следното: че ако не бъдем единни, то ние сме обречени на разпад – така както се разпадат „зидовете без хоросанена спойка”. Струва си да се замислим върху това, нали? Особено в днешния объркан свят.


Но знаем ли достатъчно ние, младото поколение, за Николай Хайтов? Запознати ли сме с творчеството на този наш съвременен писател, който е една емблематична фигура не само за българската литература, но и за родното кино? Считам, че отговорите са еднозначни. Все пак искам да подчертая, че едва ли съществува представител на съвременната четяща общност, който да не се е потопил в драматизма на Хайтовите „Диви разкази”. Не считам, че има българин, който да не е гледал с вълнение и свито сърце филма „Козият рог”, и зрител,който да не е очаквал с трепет сериала „Капитан Петко войвода”. Аз също неведнъж съм имала удоволствието да се наслаждавам на тези невероятни български филми, които те оставят без дъх, пленяват те с драматизма си и те пренасят в съвсем различни измерения. В друг свят. В коренно различна епоха, превъплътена блестящо от гениалното изпълнение на цяло съзвездие български актьори.


Чудесно е, че тези филми се излъчват периодично и аз всеки път ги гледам с притаен дъх отново и отново.


С какво все пак остава забележително творчеството на Николай Хайтов? Едва ли има истински българин (и не само), който да не се е докоснал до магията на неговото творчество. Николай Хайтов е известен наш съвременен писател, сценарист, публицист, историк, езиковед и патриот.От този ранг патриоти, които вече не се срещат. Родом от Родопите, той пише за любимата си планина и за самобитния начин на живот на родопчаните. Творчеството му смело съперничи на европейските литературни произведения. Именно с името Хайтов се свързва една от най-интересните фигури в плеядата писатели белетристи през втората половина на ХХ век – емблематично, ярко и противоречиво явление в българската литература. Още неговите първи публикации и книги вдигат шум около бурната му личност. Причината е не само в конкретния текст, но и в самия характер на автора – чепат, остър, конфликтен, настъпателен. За половин век перото на Хайтов ражда над 60 книги – проза, публицистика, есеистика, пътеписи, пиеси, документални изследвания, краеведски анализи и т.н. Двете книги, които носят на Николай Хайтов огромна известност, са „Шумки от габър” и „Диви разкази”. Те имат почти феноменален успех – преиздавани са десетки пъти в милионни тиражи само в България, превеждани са на над 25 езика също в милиони екземпляри и са получили оценката на именити български и чуждестранни критици и писатели. Тези две книги са причината името на Хайтов все повече да започва да се обгражда със славата на един от най-ярките съвременни български писатели, а образът му да носи имиджа на последователен и яростен борец за защита на българската национална идентичност. Самите творби се превръщат в своеобразен катализатор на определени социални процеси. Или най-малкото, спомагат за тяхното ускорено разбиране и приемане в българското общество, носейки своя неповторим и колоритен заряд. В емблематични за своето време се превръщат произведения като „Диви разкази”, „Капитан Петко войвода”, „Шумки от габър” и редица други творби, които документират по неповторим начин българската историческа съдба. Те пък от своя страна същевременно доказват неоспоримия писателски талант на твореца, израснал в сърцето на Родопите. Именно тайнствената загадъчност и автентичният колорит на Родопа планина оживяват в неговите разкази и есета, а историческата съдба – в множество статии, бележки и анализи. Книгата „Диви разкази”, появила се през 60-те години на XX век, ни докосва до моралните добродетели на родопчаните. Далеч от техническата градска цивилизация, те са съхранили нравствените ценности на българина. Обичат и страдат, понасят с достойнство несправедливите удари на съдбата, преодоляват неимоверните изпитания, мечтаят, за да станат по-силни и да се извисят като легендарните герои, превръщайки се в истински пълноценни личности.


Интересното е, че Хайтов пише сборника „Диви разкази” по действителни случаи. Тези, бих се изразила безсмъртни разкази на Хайтов, дивно откриват на читателя прозренията за смисъла на живота, за магията на любовта, за проявленията на силния характер в критични ситуации, за смисленото и изключителното в индивидуалната съдба. В цялата палитра от родопски персонажи пред нас оживява една причудлива с наивитета си и омагьосваща с приказните си обрати цялостна картина. Картина на „мъжки времена” в един „засукан свят”, в който всеки би се чувствал като „дърво без корен”, ако не открие вярната посока в своето „кръстопътче на живота”. Авторът предава по неповторим и автентичен начин истории, житейски съдби и драматични моменти и така умело вплита онази жива връзка между минало и настояще, между сегашно и бъдеще. Ако надзърнем във вълшебния и същевременно пределно реалистичен свят на “Диви разкази”, ще видим, че всъщност те са една вълнуваща поема за Родопа планина, а отделните разкази са като части или фрагменти от тази поема. Героите са децата на тази особена планина, а патриархалните порядки оставят своя отпечатък над всяка тяхна мисъл и действие. Родопите са толкова различни от другите български планини. В тях има някакво мистично съчетание на човешка одухотвореност и отвъдна съзерцателност. И тази особеност определя магическата привлекателност на Хайтовите “Диви разкази”. Те ще ни поразят както с голямата вътрешна динамика на сюжета, с драматургичната енергия при разгръщането на характерите, със суровия, почти груб език, така и с фееричността и ярката пластичност на извайваните характери (“Страх”, “Сватба”, “Изпит”). Читателят остава в плен от психологическата дълбочина на авторовото проникновение (“Дервишово семе”, “Магьосникът от Брезе”, “Козият рог”). Безспорен щедьовър в цикъла от произведения е разказът „Дервишово семе”, в който авторът разкрива раздвоението на личността и суровите норми на един патриархален свят през погледа на главния герой – четиринадесетгодишно момче. Свят, в който най-важни са родовите отношения и ценности, както и тяхното отстояване и съхраняване във времето. Много съм впечатлена от „Дивите разкази” на автора и отново ще кажа, че в "Дервишово семе" Хайтов разгръща най-често обсъжданата тема – темата за любовта, недоизживяната. Но тук писателят я поставя в контекста на родовите традиции и родовия морал, тук той поставя на изпитание родовите ценности. Една от причините за уникалността на разказа е главният герой – Рамадан, и неразплетеният житейски възел в душата му, както и неподправеният и неподчинен на граматичните норми родопски диалект.


Не по-малко наситен и нюансирано многообразен е и цикълът от произведения „Шумки от габър”. И в двете книги главният герой е планината или природата, най-общо казано. Но ако в “Диви разкази” писателят повече се интересува от могъщото излъчване на планината или планинското, което оформя душата на отделния герой, то в “Шумки от габър” той търси природната хармония – в дървото, камъка, водата, вятъра, птицата, дивеча, търси Човешкото, отраженията и преображенията на човешката душа. “Шумки от габър” също е своеобразна поема, даже тук невидимото присъствие на поезията е почти структурообразуващ елемент на книгата. С поетични пулсации са белязани сравненията между Родопа планина и Странджа, с поетични думи авторът изследва душата на леса, където отделните дървета – габър, бук, борика, мура, дъб, ела, липа, бор, чинар, бреза – са като отделни инструменти в един гигантски хармоничен ансамбъл. Сякаш човешки одухотворени са тези отделни инструменти, когато говорят помежду си, бърборят, тръбят, шепнат, пеят.


Не по-малък е приносът на Николай Хайтов в драматургията и публицистиката. Той е автор на над 10 пиеси, на над 800 статии и рецензии. Талантливият автор, сценарист и публицист е име в българската литература, оставил след себе си произведения, които показват българската действителност именно такава, каквато е всъщност. Тънка невидима духовна връзка свързва книгата му „Бодливата роза” и „Шумки от габър”, чрез която авторът ни внушава,че ако искаме да съхраним своята душа и вътрешното си равновесие, трябва да опазим природата. Прав ли е Хайтов? Да! Всички днес го осъзнаваме.


С произведенията си, заели трайно място в българската класическа литература, Хайтов се откроява като оригинален писател, заселил своя свят с безсмъртни художествени образи от интересния географски район – Родопи. В своя среда и извън нея героите му пазят родопската си автентичност, но изграждайки ги, авторът ги приобщава като мислене, нравственост и душевност и към националното, и към общочовешкото. Героите на Николай Хайтов живеят в своя неприкосновен свят, в който цари уважение към рода. Сътвореното от писателя трудно се вмества в определени жанрови граници, но неговото слово почти винаги е осветено от своеобразен вътрешен огън – от огъня на националното самосъзнание и самочувствие. Този огън се поддържа от автора не само с неговите прозаични и есеистични книги (като „Диви разкази” и „Шумки от габър”), но и с книги като „Хайдути” – блестящо възкресяване на легендата за Румяна войвода, Ангел войвода, Чавдар войвода, Петко войвода.


Всепризнат народен деятел на изкуството и културата, Хайтов оставя своя неповторим отпечатък върху българската литература и кинематография. Няма друг писател в българската литература, чиито произведения да са били толкова екранизирани – при това, с небивал кинематографичен успех. Достатъчно е само да споменем „Козият рог”, „Мъжки времена”, „Краят на песента”, „Дърво без корен”, „Орисия”, телевизионните сериали „Семейство Калинкови” и „Капитан Петко войвода”. В днешно време имаме прекрасната възможност да се насладим на тези филми. Никога няма да забравя спомените на моята майка, която ми е разказвала как с нетърпение като деца са очаквали поредния епизод на филма за Петко войвода и как цялото семейство го е гледало с удоволствие. Аз също го гледам с огромен интерес и следя с внимание това, което авторът казва в началото на всеки епизод.


Николай Хайтов е българския писател, последователен в отстояването на една достойна и нравствено извисена национална позиция. Гениален автор, който с мащабното си духовно присъствие повече от половин век, се превръща в национален стожер и крепител на българския дух.Тази година отбелязваме 100- годишен юбилей от рождението на големия български писател. Ако беше жив, той щеше да бъде непримирим към живота, който водим, но над всичко отново щеше да постави България, защото, както сам признава, единственото му „агрегатно състояние” е националист. Неговото име е безсмъртно! Творбите му ще се помнят винаги. Ще оживяват – в нас, за нас, чрез нас. И въпреки всички абсурди на времето, ние сме наследници на Хайтовото колоритно творчество – словесно, литературно и аудио-визуално, което се помни, гледа и ще се гледа. А аз лично винаги ще се ръководя от една негова мисъл, която е необходимо всички да осмислим реално.