Константин Костадинов е един от най-големите таланти в българския баскетбол. 17-годишният бургазлия е част от академията на Реал Мадрид, а преди дни за първи път получи шанса да тренира с мъжкия национален отбор по време на лагера в Ботевград.


 Пред „България Днес“ Костадинов разказа какво значи за него тази възможност и разкри целите си в бъдеще.


– Константин, първа повиквателна в мъжкия национален отбор. Кой ти се обади за новината и с кого първи я сподели?


– Обади ми се треньорът Барчовски. Каза, че ме вика в националния отбор. Беше невероятно. Обадих се след това на моите родители. Първо, че се завръщам в България, а и ще играя за мъжкия отбор.


– Направи първа тренировка във вторник сутринта, как те приеха останалите момчета?


– В началото беше малко трудно, докато се сприятеля с повечето. Вече съм един от тях. Първата тренировка не беше лесна, но се оправих. Треньорът Барчовски очаква да играя на 100%, да правя асистенции, да вкарвам кошове и да се забавлявам. Тук ще играя на малко по-различен пост. Повече ще бъда леко крило.


– Предстоят ни европейски квалификации в Сараево срещу много трудни съперници. Как виждате нашите шансове срещу Гърция и Босна?


– Няма да е никак леко. Трябва да се хвърлим, да пазим защита и да вкарваме кошове. Необходимо е да намерим някакъв начин, за да ги победим и да имаме шансове в квалификациите.


– Това лято пандемията попречи на юношеския национален отбор да играе на световното първенство в България. Имахте ли по-специални амбиции?


– Амбициите бяха много големи. Надъхани бяхме. Ние бяхме един от малкото български отбори, които щяха да играят на световно първенство. Бяхме структурирани добре като тим. Имахме шансове да продължим след групите.


– Записал си се на баскетбол, след като виждаш обява за Делфин. Какви са спомените от първата тренировка?


– Нито знаех как да стрелям, нито знаех как да дриблирам, но с времето се понаучих. Не познавах никой в началото.


– Едва на 13 заминаваш за Испания. Как успя да се оправиш сам на подобна възраст?


– В началото беше страшно трудно. Трябваше да се сприятеля с играчи и треньори. С хората, които живеят с мен в общежитието. Не знаех и испански. Научих го за 5-6 месеца. Когато всеки ти говори на испански, дори да не искаш, пак се научаваш. В академията напъват много да учим. Ако имаме лоши оценки, не ни спират от игра, но се карат и искат повече да се стараем. Сутрин от 8.00 до 14.00 ч. съм на училище. След това трябва да подготвя домашни и чак в 6.00 вечерта съм на тренировка. Събота и неделя имаме мачове.


-Испания беше една от най-тежко ударените държави от коронавируса в Европа. Какво е положението в момента и колко тежки са мерките?


– По улиците е много неприятно. Всички трябва да са с маски и да почистват ръцете с гел. Не разрешават повече от шест човека да се събират на едно място. Страшна работа. В училище ходим три дни, а после два дни се готвим онлайн.


– Твой идол е Коби Брайънт, мечтаеш ли някой ден да играеш като него в Лейкърс и как прие неговата кончина след катастрофата с хеликоптер?


– Първо трябва да стигна до НБА, за да имам подобни претенции. Ако се получат нещата, бих желал да играя за Лейкърс. Когато почина, първите дни бях доста тъжен. Умря един от моите идоли, но трябваше да свикна. Искам да следвам неговия пример. Никога да не се отказвам и винаги да тренирам максимално добре всеки ден, защото тогава ще си подготвен.


– Къде се виждате в професионален план след пет години?


– В Европа. Ако не е в Испания, тогава в някой отбор, който играе в Евролигата. При положение, че нямам достатъчно късмет, тогава в тим, състезаващ се в Еврокъп.