Разговаряме с учителя по история от ОУ „Христо Ботев” Марин Кубентски, един увлекателен разказ за родолюбие, празниците в Етрополе, историята на града и пленителния вълнуващ свят на митовете, преданията и легендите, заедно със зрънцето истина в тях.


„Потеклото ми е от двеста години и аз знам родословното дърво на моя род.“


Казвам се Марин Христов Кубетски, учител съм по история и география в основно училище Христо Ботев, град Етрополе и преподавам на класове от пети до осми клас.


Тук ли сте роден?


Да. Тук съм роден, тук са родени и моите родители. Потеклото ми е от двеста години и аз знам родословното дърво на моя род. Моята фамилия е Кубетски, защото са правили кубетата на църквите, имам и друго тълкование.


Разкажете ни нещо повече за рода си.


По-интересното е, че моя дядо, на когото аз съм кръстен, е участвал в две войни. Знам, че всички са били в доста напреднал стадии на родолюбие, така да кажа и са давали всичко от себе си за растежа на България и на града си и аз се гордея с моите прародители. Тъй като на моя прадядо неговата съпруга е дошла от Македония, нейния баща е убит от турците, борел се е за свободата и в мен е залегнало, че единственото чувство, което трябва да възпитаваме в децата, това е обичта към родината. В съвременния т. нар. глобализиран свят това е много трудно, защото желаят да възпитаваме децата в отношение към другите народи. Да бъдем едно по-толерантно, по развиващо се във формата на идеите общество… Докато аз смятам, че човек, който няма родина е без родственик и на първо место слагам родината.


А може ли да се постигне баланс между двете неща?


Един народ се познава по три основни неща. Това е езикът, след това е вярата и след това са обичаите и традициите. Ако ние загубим тези три неща, значи ние ставаме една пасмина. Ставаме хора на света, но всичко друго ще се загуби, затова трябва да възпитаваме бъдещето поколение в запомнянето на тези обичаи и традиции, езикът ни най-вече и вярата ни в православието и християнството.


За Етрополе са характерни специфични празници като Зетьовден, например?


Да, но те са нови празници. Зетьовия празник е 1972 година т.е. от новото време, тъй като организатора и вдъхновителя на този празник Николай Коев, лека му пръст, той беше ръководител на естрадно-сатиричен състав. Един от хората допринесли за културното издигане на града ни. Същия той като организатор, започна с този празник, знам цялата история, тъй като 40 години съм бил в неговия състав. И се вижда, че в Етрополе има много красиви моми и над 1000 човека. Тогава 71-ва, 72-ра година са били преведени зетьове. И оттам изниква в един такъв български, хумористичен стил показването и осмиването на недъзите на приведените зетьове и по този начин става първият Национален зетьовски събор, който се извършва 1971 година.


Спомняте ли си как протече първият?


Ами аз съм бил малък тогава, но от спомени, от живи картини зная, че тогава са били към триста-четиристотин човека докато накрая си спомням, когато и аз съм участвал до 40-50 хил. души. Имаше гости на града тогава, градът ни беше пълен.


А други такива характерни празници?


Аз имам една хипотеза. Тя е за произхода на името на Етрополе. Хипотезата се обосновава на самото име на града тъй като гърците са вярвали в четири елемента – въздух, вода, огън и земя. Някои професори казват, че Етер иде от вода, Воден град, тъй като отвсякъде градът ни е заобиколен от водоизточници. Аз самият смятам, че гърците са вярвали в един пети елемент – това е етерът, това е енергията, която обикаля световното космическо пространство, т.е. това е градът на енергията. Ето ние сме един малък 12 хиляден град, но около него има 18 църкви и манастири. Някои, за съжаление, разрушени през османското робство, но традициите остават. Това е единственият град, в който църквите са изградени на кръст. Мога да кажа, че традициите и обичаите свързани с църковните дела, който ги има в нашия град, да кажем оброци, курбани… няма ден на някой светия, на който ден в нашия град да не се извършва курбан на дадената си улица, да не прави оброк. Това е свързано както с християнството, така е свързано и със старите тракийски традиции, защото се знае, че градът ни съществува отпреди 2500 години като стар тракийски, рударски град. И засега работим и по една друга теза с учениците. Да направим пътят на рударството или пътят на Хермес.


Един от основните празници, това е към бог Сабазий и изкачването през месец януари на св. Атанас. Това е старо тракийско светилище за посрещане на бога слънце, извършване на жертва към бог Сабазий. Това, което траките са извършвали в онези времена, с ядене и пиене. Това са орфееви празници, които вече 2000 години се изпълняват в нашия град.


Празнуваха ли се тези празници през социализма?


Да, ходеха, но те го смятаха като туристически празник. Трудно е сега да се покаже същността на този празник. Това не е само един туристически излет, защо се ходи рано-рано. Около нашия град има четири върхове. Четирите съботи и недели на тези върхове се палят огньове. Почита се бога Сабазий, който е стар тракийски бог на слънцето. Някога се е носело месо и се е правило жертвоприношение. Траките са обичали веселбата, пиели са вино, и са играели народните се танци, така да се каже. Сега се прави абсолютно същото. Но не зная защо още си го смятат като излет. Той не е излет, но тава е дълбоко вкоренено, тъй като идеята не е променена. Защо отиваме ние на тези върхове? Ето едната събота и неделя се ходи на единия връх, наречен Камичето, другия път се ходи на Лишавия камък, докато накрая завършват със св. Атанас това се четири седмици подред, на които народът излиза и празнува по един и същи начин.


Разбрахме, че има и човек, който играе в този ритуал ролята на бога. Как се избира този човек?


Това е от музея, аз участвам в клуб „Традиция”, това са хората, които посрещат слизащите от върха св. Атанас, но самата директорка на музея требва да каже. Самият той трябва да бъде облечен с народната носия, да носи бръшлян, здравец и месо, направено на шиш.


А защо народна носия?


Защото ние подчертаваме, че това е българското.


А как гледат свещениците на този празник?


Ами все още имаме свещеници, които казват, че е езически обичай, но тъй като никой не казва „аз отивам да почитам бог Сабазий”, всеки казва „аз отивам на Св. Атанас” т.е свързват го с християнските култове и св. Атанас, който казва: „Хайде зимо иди си, ела пролет” И по този начин има такава приемственост между различните видове религии.


Как протече тази година празникът?


Идват вече хора от различни краища на България. Рано сутринта, още преди изгрева на слънцето, трябва да изскачат т.нар. Черни връх, или св. Атанас, където е имало църква. Там са се поднасяли даровете не към бог Сабазий, а и към св. Атанас. След като вече накладат огньовете, започват да се слагат шишовете с месо, слънцето изгрява, огрява целия връх отгоре. Тогава всичко трябва да е готово, започват песните, танците, веселбите. И след като слънцето стигне своя хоризонт, вече към 12 часа, започва слизането към града и донасянето на благовестието на онези, които са изкачали върха. Те носят на главите си здравец, носят жезъл и фактически те донасят благовестието. Ние по традиция вървим най-отпред със старинно оръжие, с което отдаваме почести, гръмове за посрещането на делегациите, които са били на св. Атанас и на края, на центъра, се завършва с народни хора. Преди това има приветствие на кмета на общината.


А по някакъв начин изменил ли се е откакто си го спомняте досега? Има ли нововъведения?


Нововъведенията са, защото преди 10 ноември, не се показваше отношението към Дионисий. Даже до скоро, не мога да кажа колко години не се ходеше с жезъл. Преди се ходеше само като туристически излет. Знаете, че по времето на комунизма отношението към религията беше някак си неприятно за самите управляващи.


Как решихте да добавите тези елементи – те са присъствали преди това? Например елемента с жезъла.


Да, тези неща са присъствали. От историческия музей решиха, че трябва да има жезъл, който ще върви най-отпред, той е знакът на бог Сабазий и чрез това да се покаже приемствеността с древните траки до ден днешен.


Много хора ли идват?


Тази година не зная, но ми казаха, че са били над 30 групи. Значи 500-600 човека от различни места извън нашия град. Някога идваха много повече, но то зависи от времето.


Има ли случаи на мигранти от чужбина да идват за празника специално?


Аз специално зная за два случая, когато родолюбиви нашенци се завръщат за такива празници, но не мога да кажа със сто процентова убеденост, но да 20-30 % се завръщат за такива празници, които са включени в самата същност на етрополци.


Става нещо като събор, така ли?


Съборът на нашия град е на Петровден. Закрилник на града ни са Свети Петър и Павел. Това е краят на юни месец, когато започват църковните празници. Тогава се прави и празникът на зетьовете. На събора се събират най-много. Ние от Етрополе в София имаме изградена т. нар. Етрополска дружба, която е от миналия век. Знае се, че от 1900 г. много етрополци се изселват към София. Градът ни опустява, стига до 2000 човека, защото търсенето на работа и препитание е било важно нещо, както и сега. Но тази етрополска дружба е едни от малкото, които остават да радеят за изграждането на града ни. Имаме списание, което издава самата етрополска дружба, имаме предложения за изграждането на града ни. И по този начин и до ден днешен те радеят за града ни и се прави всяка година такава среща на етрополци и тази година ще бъде март месец в ресторанта на НДК. Ние сме малък град, но сме дали най-много жертви от глава на населението по време на войните. Ето паметникът в центъра на Етрополе е издигнат през 1927г. и то точно на Петровден, на празника на града. Той беше преместен по времето на социализма, незная по какви причини, но след това с моя приятел Цветан Тацов правихме комитет и подписка паметникът от края на града да се върне в центъра, където му е мястото, за да се положат цветя и да се отдаде почит на загиналите за нашата свобода.


Има ли някакви митове и поверия, които са запазени и възрастните хора са Ви разказвали?


Да, това ми е една от задачите с учениците, с които работя за събиране на митове и легенди, свързани с човешката психика и обредност. Ето тук се разказват много митове за самодиви, за русалки. Онова, в което славяните са вярвали и са имали отношение към тези неща. Сега имам шест такива мита, които съм записал, на които самия аз се смея, но съм ги разказал на учениците и самите те започват да търсят. От стари баби, дядовци, от предания.


Има ли хора, които вярват в това?


Да, има. Има хора, които вярват, че са виждали самодиви…


И какво разказват?


Единия ми разказва това… Връщал се от село Бойковец и минава по стария път, който е минавал покрай реката. И било е нощес, два-три часа и хората са били по седенки тогава и той е бил с кон, млад човек. Стига до едно место, което се казва „Синия вир” и вижда едно агънце на пътя. Помислил си „а, какъв късмет сега”. Вдигнал, качва агънцето на коня и конят започва да пръхти, не иска да върви напред. Той вземал да го галя и казва: „Байовото агънце, спокойно…” и изведнъж агнето се обърнало към него и му казало с дебел глас: „Байовото агънце, байовото агънце!”. Човекът пада и след три дни умира, след като разказва тази случка. Аз я записах от този, на който разказва тази случка. Също пак около този „Син вир” други хора разказват, че са виждали как самодиви играят в кръг хоро. На трето място пък, край манастира „Св. Троица” на една поляна пак са се били събрали самодиви, как са играли, но тава са легенди, в които децата се заслушват, интересно им е. Но аз им казвам това са легенди, народопсихология.


А някакви други митове освен за самодиви запазили ли са се така?


Има легенди, свързани с историята, които аз ги събирам. Това са легендите, свързани с преминаването на Александър Македонски и Филип Македонски. Аз ги събирам тези легенди. Първо Филип тръгва, когато да разбие трибалите, тръгват от Дунава, след това по неговите стъпки тръгва Александър Македонски. Казваше се например… Кепов. Иван Кепов, който пише, че войските са минали през етрополския проход. И там траките са го нападнали и са му откъснали целия обоз и са го ограбили. Не вярвах в това нещо, мислех, че е една легенда, но когато започнаха да правят пътищата съм виждал от самите кантонери, които оправят пътищата, монети на Филип Македонски. В ръцете си съм държал монета на Александър Македонски. Това са сребърни тетрадрахми.


Някои казват, че светилището на бесите е в Родопите. Докато госпожа проф. Ботева държи, че светилището е тук, на св. Атанас. Аз също смятам, че светилището не е на Св. Атанас, а е тук – Мара гидия, най-високия връх тук. Те го смятат Баба за най-висок, но аз мисля, че е Мара Гидия, там… Говорил съм с най-възрастния геолог и аз го питам има ли там орудяване и той казва, че няма. Да, ама там непрекъснато падат гръмотевици. Има десетки случаи, където стотици овце, говеда и други животни са избити от гръмотевици… Има едно непочитане към историята… защото Цанко Цанков, председател на туристическото дружество на Мара Гидия беше снимал едни долмени, каквито си при с. Татул, с издълбаните вътре кухини. Но решиха, че горе трябва да правят вятърни електроцентрали и го разринаха, унищожиха го, но снимките ги има. Смятам, че там трябва да е било, защото на най-високите върхове огрети първи от слънцето, се правят тези тракийски светилища. И там е предсказано на Александър Македонски. Г-жа Ботева може да потвърди, че бесите са стигнали до Стара планина и това е било светилището на бесите…


Има друга легенда да манастира Св. Илия. Сегашния параклис, който е изграден, е изграден 1934-та година, но дотогава се е казвало, че там е имало манастир. Моята баба ми е разказвала, когато е била тя дете, че там в низината на параклиса са си играели там като дете. И собственикът на това место им казал „Слушайте, гонете тези гарги дето ми кълват царевицата и аз ще ви давам петмез”. И те отишли и му казали: „Бай Йордане (Йордан Шеров се казвал), абе те влизат в корубата на една голяма круша. Ние ги гоним, пък те влизат там.” Той си рекъл: „абе, аз ще я оправя тази круша”. Вземал секирата и я отсекъл, и там отвътре от корубата излязла една мешина пълна с църковна утвар. И пари и кадилници, най-различни. Човекът се зарадвал много, че ето си е оправил в живота и започнал да купува имоти, стока, започнал да дава лихви, започнал да купува имоти. Всичко добре, ама децата му започнали да умират, стоката му почнала да умира. Три дъщери имал и трите му починали, синът му легнал тежко болно на легло. Когато отишъл на манастира Света Троица те му казали „сигурно нещо църковно си присвоил.” И той се сеща за това нещо и дава останалата част на манастира, което го има и се спира до тука. От имота му нищо не остава, всичкия имот, който е купен, даже мойта стара къща, построена преди 30 години, е на негов имот. Но и в това е записано, тук в музея, че на 22 септември, когато си сложиш главата на на повърхността на земята… става… значи имало е две големи земетресения 1717 и 1777-ма година и тогава се говори, че манастирът е бил погълнат и затрупан. И отдолу се чуват гласовити на затрупаните монаси. Водил съм ги децата, слушат, търсят, ето това е една от характерните легенди на Етрополе.


По време на Възраждането Етрополе е бил богат град. Тук на Кешана, където е имало хора, които да пазят проходите, но някакви хайдути решават да оберат града. Турците подгонват хайдутите и едни се отклоняват на едната страна, едните на другата, те не са стреляли хайдутите, защото те (турците) изкарват мирното население и изкара пушката тука отпред той върви след тебе и стреля и те хайдутите не смеят да стрелят. И влиза в този край на балкана един от хайдутите и те го затрупват, но той излиза от другия край на балкана и като излиза той казва „Отдолу има страхотна книжнина и много злато“. Изнесъл е един калпак с злато и избягва във Влашко. Сега… че е имало връзка между двата манастира, е имало, но къде е тя – не се знае. Това може също предяви едно търсене върху нещата.


Свалено от сайта zaetropole | февр. 12, 2021 |  319 |