“Хоризонт на въздишките“ се нарича най-новата стихосбирка на поета Симеон Ангелов – зам.-председател на Сдружение на литературните творци от Ботевград “Стамен Панчев“, член на Съюза на писателите в България,  Книгата излезе от печат преди броени дни. Тя съдържа около 60 поетични творби, написани в периода 2022 – 2023 год.

“Хоризонт на въздишките“ ще бъде представена пред публика след местните избори. Датата, часът и мястото ще обявя предварително. Това сподели авторът пред наш репортер.

С любезното разрешение на Симеон Ангелов публикуваме  три от стихотворенията, които, по негови думи, тематично определят най-точно концепцията на книгата:

КАКАВИДА

Попитай ме още ли искам!

Попитай ме с поглед и зов!

Попитай ме с моето име

и в топлата нощ пак за тебе ще бъда готов!

 

Не мога да шепна – прегръдка е шепотът.

Гласът ми се губи, от страсти пиян.

Отеква в душата на "бурята" екотът

и идва денят, от любов разлюлян.

 

Проблясват в небето горещите спомени.

Докосва зората тела от сатен

и падат сълзи, от очите отронени,

посрещнали с обич най-дългия ден.

 

Днес лятото огнено ще ни "събуди".

Ще търсим съня си, в безсъние скрит.

Ще пърхат в корема мечти-пеперуди -

ще пият нектара, от нас неизпит!

 

Попитай ме още ли искам!...

 

РАЗТОЯНИЯ

 

Колко много безгрижно море ни разделя!

Ти брега си, а аз - онзи див хоризонт,

към когото свободният вятър отвежда

кораб пълен с непреживяна любов,

изгоряла с въздишка.

Днес вълните от моите сълзи солени

всеки миг си откъсват от тебе живот,

впили хищните устни на своята страст

там, където си най-уязвима.

Нерушима е само тъгата на вятъра.

Във безкрайна спирала 

той изпраща към бездната

всяка капка прикрита надежда.

А назад връща яростно тъжните спомени,

за да съскат вълните, като ехо отминало,

само пъклени думи за сбогом.

Остарялото време не търси почивка,

че стрелките му сочат в различни посоки.

Бели зайчета – бели секунди

още скачат игриво и безгрижно се гонят

над потъваща в нищото обич…

Колко много любов не достигна до никъде!

 

 

ХОРИЗОНТ НА ВЪЗДИШКИТЕ

 

Все рисувам със поглед безбройните демони,

по презумпция скрити дълбоко у мен.

И прелита, прахосано в пътища, времето,

а в душата остава само спомен за тлен.

 

Страстни чувства отново бушуват в сърцето.

Сетни сили напрягам да изтръгна греха,

който сбрал е в ядрото си мними столетия,

полудели от ревност, самота, суета...

 

Но животът ме мами да поема нататък –

към море и небе с хоризонт без разстрел

и наслагва в очите ми жив отпечатък –

страшно син и безгрижно жесток акварел!