На 81-годишна възраст си отиде Марин Яцински.
Неговото име е една от емблемите на спорта в Ботевград.  А постиженията му като треньор се съизмерват с най-добрите в страната ни.

В последното си интервю преди два месеца, което той даде за вестник „Ботеврадски вести” и Телевизия Ботевград, Марин Яцински разказва за живота си.
Да си и го припомним:

„Живеех в долния край на Ботевград, близо до циганската махала.
Като малък всеки ден играехме футбол.
Правехме два отбора – ние срещу момчетата от циганската махала. Спомням си,  че веднъж едно от момчетата донесе вестник – откривал се спортен техникум в Пловдив. Това се случви през 1959 година. И ми казва: Ти защо не кандидатстваш в този техникум, само за там си. Другите момчета  - и те същото ми казват. И така аз взех решението си да уча в спортния техникум. Това е училище за треньори и инструктури, а обучението  е петгодишно.
И оттам започна моята кариера в спорта. Това е моята съдба, любов, живот ...Всичко.
Леката атлетика не е първата ми любов. Обичах футбола и баскетбола, разбира се...
А треньор по лека атлетика станах малко случайно.
Когато завърших техникума, а след  това  и казармата, аз се върнах в Ботевград. Отидох в спортното дружество да потърся работа. Тогава председател беше Илия Велчев. Той ми предложи треньор по лека атлетика и по волейбол. Аз избрах лека атлетика, защото премислих, че волейбол в малък град, в който има силно развит баскетбол и футбол,  трудно може да се организира трети колективен спорт.
Спомням си, че известно време след това  Иван Колев се върна в Ботевград и започна да ме увещава да се занимавам с баскетбол. Аз обаче отказах, защото още от първата година работата ми тръгна добре и исках да продължа. И така от 1967 до 1982 година.
Паралелно с това бях директор на Детско- юношеската школа на спортното дружество „Балкан”, после заместник-председтел по спортно майсторство в дружеството.

Весела започнах да я тренирам през есента на  1967 година.
Още на следващата тя покри изискванията за майстор на спорта, тогава имаше такива разряди. Стана шампион на България на 800, на 1500 метра, на крос и т.н. Същата година стана трета на Световния младежки фестивал в София. Тя беше само на 17 години тогава, а бягаше с жените.
После стана заслужил майстор на спорта,
участвахме на две олимпиади – 1976 в Монреал и 1980 г в Москва.
Спечели сребърен медал от европейското първенство по лека атлетика в зала, има брнзов медал от Купа Европа, многократна Балканска шампионка, рекордьорка България. Впрочем тя е  първата жена, кято прбяга 3000 метра под 9 минути.
За кой успех съм най-горд? Е, мечтата на всеки треньор е да има състезател на олимпийски игри, разбира се. Весела и в Монреал, и в Москва стигна до полуфиналите. Едното полуфинално бягане още ми е пред очите... Весела бе в една полуфинална серия заедно с Казанкина, която стана олимпийска шампионка. Казанкина се беше отскубнала 15-20 метра пред групата. На втора позиция беше Весела, също отскубнала се от групата. Оставаше само 100 метра, финалната права, тя се обърна да види какво е положението, като че ли малко се успокои, а групата зад нея спринтира, затвориха я. Спомням си, че шест-седем състезателки бяха на 2-3 метра и фотофинишът определи финалистките. И досега съм твърдо убеден, че ако беше бягала на финала най-малко щеше да бъде трета-четвърта на олимпиадата, но така се получи.
Разбира се, Весела има съществен принос към отборните първенства. На Купа на Европа станаха трети.

През този период имаше и други състезатели, които постигнаха успехи.
Бих споменал Славка Стрижлева на 100 метра, която е сребърна и бронзова медалистка на Балкански игри. Атанаска Иванова – едно момиче от Скравена, учеше в Селскостопанския техникум, на 17 години пробяга 400 метра за 56.4 секунди. Това е 1969 г.. Аз мисля, че сега жените бягат за такова време, а тя бе само на 17 години...
През 1982 година Весела прекрати активната си спортна кариера. Направихме го малко емоционално  и вината беше моя. Имахме европейско първенство в Атина. Надявахме се на добро класиране, на медал. Тя обаче стана шеста и аз малко емоционално – тогава бяхме семейство, реших да сложим край на кариерата.

През 2000 година в Ботевград дойдоха китайски футболисти за подготовка. Аз им станах кондиционен треньор. И от тогава на практика

започна моята кариера като кондиционен треньор.
В тази школа работех със Стоян Коцев-Кано, с Мадански, Борето Ангелов – все изявени треньори. Китайците бяха три години  в Ботевград. А целта на техните школи, които имат по целия свят, е да събират информация за методиката, кой как работи, някакъв вид спортно разузнаване.
От 2004 гдина започнах като кондиционен треньор на баскетболни отбори. Работил съм с мъжете на Лукойл, Балкан, Берое, сега съм в Спартак-Плевен. Там отидох с оферта само за 30-40 дни, а станаха вече пет години...

Кондиционната тренировка е важна за всеки един спорт.
Тя е развитие на физическите качества, но съобразена със спецфиката на отделния спорт. Това не е атлетика, методите са малко по-специфични, трябва да се работи комбинирано, по –балансирано. Защото самите физически качества почват в един момент да се отричат, примерно:издръжливостта пречи на бързината, силата пречи на издръжливостта и т.н. Трябва да се намери точния баланс. Кондиционната тренировка е толкова важна, че при равни други условия технико-тактически, тя има решаваща роля.
Откривам много много разлики между
спортуващите преди 50 години и днес

Сега има много контузии. Тези контузии днес са ежедневие и често водят до хирургична намеса. А преди бяха изключително рядко явление.
Второ – вече няма уличен спорт. Детето отива да тенира определен спорт. Треньорът го хваща от 7-8 годишно, казва му така стъпи, това направи. Докато на улицата няма кой да ти подскаже, важен е рефлексът.
Трето – подборът беше важен. Всички треньори ходеха в учлищата и посещаваха часовете по физическо възпитание. Имаше даже специални комисии, които записваха определени показатели след направени замервания.
Другото, което според мен е много важно, е платеното обучение в спортните школи. Да, то е оправдано за доходите на треньорите. Но по този начин треньорите се превръщат в аниматори. Стремят се на всяка цена да си запазят децата, които плащат такса. Нека да има платено обучение, но според мен трябва да има разделение на селектирана, подбрана група, от които чакаме постижения и на такива, които тренират за здраве, престиж и т.н. Защото който е напреднал в спортните умения, той не може да се движи в такава обстановка. Тези деца, които нямат подходящите качества, задържат развитието на напредналите.
За съжаление спортът днес стана повече бизнес. Загуби се чистотата му, според мен. Тук добавям и спортните залагания, които също влияят.
Тайната на професионалното ми дълголетие?
Дължи се на любовта, на обичта ми към спорта. Това е животът ми. От 1959 година съм свързан официално със спорта. Другото нещо е средата- да си с млади хора. Карат те да бъдеш в крак с времето, обстановката те тонизира. Е, сега не мога да им показвам както съм го правил преди, но въпреки това обстановката те тонизира.
Работя с млади хора. Ако се откажа, ще отида в парка, ще взема бастуна и с връстниците ми – тук ме боли, там ме боли... Картината не е добра..

Режимът, който спазвам
всъщност  са навици, които съм придобил през годините. Имам и няколко счупвания, които ме принудиха да бъда още по-усърден в това отношение. Всяка сутрин по 30-35 минути си правя раздвижване в вкъщи. И едва след това  тоалет, закуска, кафе... Освен това три-четири пъти в седмица се занимавам по-професионално със себе си  във фитнес- залите. След като си свърша работата със спортистите, отделям  време и за себе си във фитнеса.
За храната мога да кажа, че не пропускам ядене. Три основни – закуска, обяд, вечеря – не пропускам. Между тях може да има две-три междинни, но предимно плодове и зеленчуци. Не бих казал, че има храни, които избягвам. Поне за сега. Не пия обаче газирани напитки. Шо се отнася до алкохола – в умерени количества може.

Не съжалявам за нищо и не бих променил нищо в живота си.

Доволен съм от начина, по който съм живял, няма за какво да съжалявам. При толкова пътувания по целия свят, само един единствен път съм имал желание да остана в чужбина. Това беше едно малко градче в Словакия или Чехия– чисто, подредено. Бяхме там с женския национален отбор. За първи и единствен  път изпитах желание да остана... Не съм имал желание да работя в чужбина.
Чувствам се щастлив човек, определено. Бих си повтрил живота, ако имах възможност да избирам. Бих си повторил живота.