Колко хубаво си беше преди 15 години... Още не знаехме, какво точно ни е приготвил другаря Жан и неговите сладури. Не знаехме за ужасяващата инфлация, за страховете, за задаващата се мизерия, за тоталната мутризация и за пълния хаос в татковината. Все още повечето бяхме идеалисти, надяващи се на светло капиталистическо бъдеще от модела на янките.

Наивници чиста проба, които си имаха занимавка да си го изкарат върху националния футболен тим, който се бе промушил по терлици на световното първенство в САЩ. От утре започваме да четем летописите за онова незабравимо, а може би неповторимо, американско лято. И вероятно сега е времето за равносметка на всичко що не сторихме и пропуснахме през отминалото десетилетие и половина. Защото хората, които обичаме и живеем със спорта, сме грешни.

Грешни, заради комплексите на един тотално объркан народ. И добре, че има странници (като Димитър Пенев) и безкрайни оптимисти (за Балъков от 1994 година иде реч), за да се случват чудесата български.

Най-лошото ни е, че бързо забравяме и всичко добро отричаме. Окрилени от прословутия си нихилизъм, със скоростта на светлината се отметнахме от радостта и опиянението на онези жежки месеци. Нито си дадохме ясно сметка, защо точно това поколение успя, нито използвахме инерцията да продължим подхванатото от Пеневата чета. А трябваме толкова малко...

Футболистите от славното поколение всъщност са каймака на един 30 годишен цикъл в историята на българския спорт. С всичките си кусури социалистическата физкултура възпитаваше победители единствено на световно и олимпийско ниво. Върхът бяха игрите в Сеул с четвъртото място по нации и десетте златни медала. Нямаше по-нормално нещо по онова време мегаломанията в индивидуалните спортове да се пренесе и върху игрите, а не подмина и футболистите.

Все пак всички елитни състезатели бяха рожба на добре смазана за целите си система от училища и ведомствени отбори. Простичко казано - спортът бе съществена част от идеологията на онова време. Тези, които Пенев заведе в Щатите бяха създадени победители от старата система и с утвърдена международна репутация в началото на 90 -те. Като започнем от Стоичков и приключим с левскари на Георги Василев и Томас Лафчис.

Те победиха, ала вместо сила и обич получиха по една чиния злоба в лицето. Ей така, по български. Да си знаят, че до нашенския казан дявол не стои. Ние сами си се топим. За тези петнадесет години, който не яхна властта, той не ги употреби четвъртите. Само дето от това българският футбол не спечели. Напротив - стигна дъното на Марианската падина. Родните политици по традиция помнят само това дето им изнася, а тези които не са до кацата с мед просто завиждат и се зареждат с дребните човешки комплекси.
А сега се чудим, че не може да съберем и половина качествен отбор за младежките гарнитури. Няма откъде да ги вземем тези играчи. Невъзможно е добри футболисти да се родят от безвремието, от нищото.

Иначе четвъртите се доказаха и взеха да се завръщат в играта. Нищо, че е спорно участието на част от тях в управлението на БФС. Балъков, Лечков, Сираков, Любо Пенев, Костадинов, Цветанов и разбира се вечния Димитър Душков Пенев, без който нямаше да ги има нито Бербо, нито Стан, нито Мартин.

Въпреки амнезията и комплексите пак се навъдиха ентусиасти, които се заеха да градят тухла по тухла разрушената футболна пирамида. И четвъртите дават пример и помагат. Независимо, че в повечето случай това не се вижда. Школите никнат във всичките краища на България като най-накрая взе да се работи с децата. Трудно е, но има напредък. Ще трябват поне още десет години, за да се видят плодовете на цялата работа. Може би. Понеже не става дума на предсрочно изпълнени петилетки от тъкачки многомашиннички.

Така, не 15, 25 години ще си идат без да сторим отново нещо голямо в пустият му футбол. Ама нали умеем да чакаме, колко му е...Добре поне, че една телевизия се сети да ни припомни, какво е да си голям сред големите на световно първенство.

Александър Гигов