Радостина Славова-Нанева е една от най-развиващите ни се баскетболистки в момента в чужбина. Тя е дъщеря на една от легендите на българския баскетбол Венци Славов. Неин съпруг е Илко Нанев, който също се съставеше преди у нас. В момента Радостина се състезава в Германия отбора на Хернер в първа лига от немското първенство като отборът и заема второ място в класирането с актив от 18 победи и 4 поражения. (от общо 12 отбора).


Преди седмица отборът на 185-сантиметровата състезателка  спечели исторически бронз на Купата в Германия, но преди дни тимът й Хернер отпадна драматично за плейофите още на четвъртфинал.  


BGbasket.com се срещна с Радостина за да ни разкаже как е преминал първият й сезон в Германия и какви са впечатленията й от немското първенство.


-Здравей! Предстравихте се много добре през сезона в немското първенство с твоя отбор Хернер, но преди дни изненадващо отпаднахте на четвърфинал за плайофите. На какво се дължи това според теб?


-Според мен отпадането ни се дължи на умората от целия изигран сезон. Имахме проблеми с болни състезателки, имахме също и контузени. Имаше и някои вътрешни проблеми в отбора, които също оказаха влияние влияние, за да се случат нещата по този начин.


- Преди малко повече от седмица обаче, спечелихте исторически бронз за Купата на страната. Може ли да разкажеш как стигнахте до там и защо тази Купа е историческа за Вашия отбор?


- За Купата първо се класирахме за Топ 4. За него се играе през сезона на няколко етапа. Всеки етап е на жребий и участват отборите от първа и втора лига. Във финалната четворка бяхме три отбора от първа и един от втора лига на немското първенство. Когато се класирахме за Топ 4 беше голяма радост, защото това е първи полуфинал за Купа, откакто отборът е в първа лига. (б.а от 8 години). За лош късмет се паднахме да сме на полуфинал срещу най-добрия отбор от лигата и загубихме. Подготовката ни още преди това премина супер. Атмосферата беше невероятна. Никога не съм си и представяла, че ще играя пред такава публика. Историческа е, защото отборът за първи път стига до такъв етап.


Когато играехме на финала за Купата беше рожденият ми ден. Не бях казвала на никой, защото не исках да знаят преди това. Исках първо да победим и тогава да почерпя, но организаторите разбраха и цялата зала на крака ми изпя „Happy Birthday”. Изчервих се, но ми стана много приятно. Щях да се разплача.


-И ти им се отблагодари със страхотен мач. (б.а Радостина отбелязва 16 точки във финалния мач като се включи доста силно в последните минути на двубоя)


- Това беше за първи път на рождения ми ден да ми върви толкова много. Чак дори, когато стрелях, не вярвах, че топката е влязла.


- Може да разкажеш малко повече за престоя ти там. Как се чувстваш за първа година там?


- Честно казано мислех, че ще е много тежко тази година и се бях настроила много песимистично, но ни бяха събрали все много готини момичета и никога не сме имали много сериозни проблеми.


-Как намираш конкуренцията и останалите отбори в първа лига и въобще как ще коментираш нивото на първенството в Германия?


- Тук има много чужденки, но правилото при нас е винаги две германки да са на терена. Като цяло почти всички отбори са равностойни. Няма много голяма разлика в класите на отборите. Дори и най-добрите в лигата - Васерсбург, които до момента няма нито една загуба, имат мачове, които побеждават с малка разлика, а тяхната селекция е много над другите отбори.


- От колко време отборът на Хернер играе в първа лига?


- От 8 години отборът на Хернер играе в първа лига. Преди четири години за кратко изпада във втората, но отново се връща. Това, което знам, е, че когато сегашният треньорът е дошъл (б.а Марек Пиотровски), а това е било преди около 10 години, отборът е бил нещо като в трета лига и само след 2,3 години с него са се качили в първа лига. Треньорът ни наистина е страхотен човек. До сега не съм работила с такъв човек като него. Хем да изглежда спокоен, хем в същото време да всява респект. Всички в отбора сме като негови деца. Така се държи и той с нас - винаги приятелски. Дори, ако имаш личен проблем и отидеш и му споделиш, винаги ще ти влезе в положение и ще те разбере. Дори сега, когато отпаднахме от плейофите и приключихме сезона, той не ни обърна гръб, а напротив – дойде и поздрави всички момичета. Въпреки, че беше неочаквано да паднем от 7-те в класирането, но се случи и той го прие съвсем нормално. Дори и в медиите, когато чета статии за отбора, няма човек, който да каже лоша дума за отбора ни, да ни плюят и.т.н. Напротив, точно обратното, всички спонсори и фенове ни поздравяват за хубавия сезон и ни пожелават повече късмет за следващия. Като цяло няма го този негативизъм, който сме свикнали да получаваме в България.


-А защо според теб има такъв негативизъм у нас?


- Българите сме много озлобен народ и лично аз мисля, че всеки се радва на провала на другите. Някой път чета коментари за това кой играч колко пари получава и как играе и.т.н, което мисля, че е заради положението, в което се намира България като цяло и мизерията. Тук, след всеки мач без значение победа или загуба, ние поздравяваме всички хора в залата, отиваме и им подаваме ръка и те ни благодарят и ни поздравяват, прегръщат ни и ни целуват. Това в България никога няма да се случи. След това сядаме и се храним при спонсорите. Залите тук са пълни, а билетите са по 8 евро за възрастни и 3 евро за деца. Няма значение дали играеш в клуба или не, всички си плащат и никой не се оплаква.


-Ти се превръщаш за кратко време в един от лидерите на отбора. Как те приеха в началото и кога започнаха да ти гласуват повече доверие и да получаваш повече игрово време?


- Честно казано не мога да кажа, че съм била чак от лидерите. Така се получаваше, че един мач една от нас играе добре, друг друга. Нямаше някоя, която всеки мач да е с 20 точки и да може да кажем, че е лидер. Треньорът ни гледа да разпредели  игровото време, защото тук стилът е много по-различен. Играе се много по-бързо и е нормално да не можеш да издържиш 40 минути. Когато не ти върви, друг играе повече. Следващият мач пак обратното. Няма я злобата между играчи – аз играя по-малко, защото онази играе повече и.т.н, но главно се разчиташе на американките в отбора. На мен разчитаха като втора най-стара да успокоявам играта и да вкарвам опит.Нормално като навсякъде американците се тачат повече.


-Според теб как може да се промени ситуацията в баскетбола у нас, за да стане първенството по-силно? При жените има само 6 отбора тази година, на Купата се видя пак,че основно се разчита на чужденки.


– Честно казано това може да стане единствено, ако се дава шанс на младите, но не само на приказки. Трябва да се спре да се гонят класирания и резултати и да започне да се гледа в бъдеще, а не само да се правят отбори за една годна, колкото да се спечели Купата и първенството и само да се хвърлят пари за американки, които по някой път са и класи под българските играчи. Освен това трябва да се стимулират младите треньори, които мога да кажа, че са отворени към променящия се баскетбол, а не като старите треньори, които мислят, че със стари методи, пак ще стигнем върховете, на които сме били. Но виждам, че след всяка следваща година баскетболът става все по-зле и по-зле. Като цяло проблемът е при подрастващите и недоверието към тях! Има треньори, които лепват етикети на някои деца – те не стават, няма да си губя времето с него. Нека да идва, колкото да си взимам таксата.


Хубавото е, че тази година започнаха да действат. До сега само се говореше. Чета за националните селекционери и това, което са предприели, дори и да няма резултати сега, съм сигурна, че ще дойдат с времето. Просто трябва търпение.


- За колко време е договорът ти и какво ти предстои от сега нататък?


-Договорът ми е до септември, но не искам предварително да казвам нищо от сега, след като отпаднахме и не знам какви са плановете на отбора за другия сезон. Сега първо ми предстои малко почивка и след това ще видим.


 


Автор: Владислава Николова