На редакционната поща на botevgrad.com се получи писмо от нашия съгражданин Васко Чавдаров. То е провокирано от националния протест на хората с увреждания, който се състоя на 11 април. Причина за тяхното недоволство е, че предвижданите законодателни промени ще отнемат правото на инвалидна пенсия на близо 150 хил. български граждани, според национално представителните организации на хората с увреждания. 


В писмото си Васко Чавдаров пише, че е инвалид от 2000 год. Заболяването, от което страда – множествена склероза, не му позволява да участва активно в подобни протести. „За хора в моето състояние протестът е непосилно действие. Нали едни сме куци, други – сакати, трети – слепи, четвърти – глухонеми, и т.н. Да викаме вкъщи – там, освен близките, управляващите няма как да ни чуят. Затова пишете, пишете, братя и сестри по съдба! Всеки от нас има специфични проблеми, за които другите не знаят. Да пишем до Президентството, Народното събрание, Министерски съвет, до отделните министерства, до омбудсмана, до общините, тъй като всички те са ни длъжници. Ако ги засипем с писма, все някой, както се казва, поне от кумова срама, ще отговори…не с писмо, а с конкретно действие. А може и да разберем дали от страна на България е подписан факултативният протокол към Конвенцията на ООН за хора с увреждания, за да можем да се жалваме при неспазването й”, пише Васко Чавдаров в писмото си. По нататък в него се казва: 


„Какъвто и да е резултатът от протеста и предстоящото гласуване на предвижданите законодателни промени, нищо не пречи на държавните ведомства и общините да направят минималното, от което се нуждаем ние – инвалидите: паркоместа пред жилищата ни; на обществените паркинги да се предвиждат повече паркоместа за инвалиди, а не едно-две на 50 места например; да се приведат в удобен вид подходите към тротоарите и обществените сгради, съобразно упътването към акумулаторните инвалидни колички /те не могат да изкачват наклон с ъгъл по-голям от десет градуса/; да се поставят асансьори в обществените сгради; в обществените тоалетни да има специално оборудване, достъпно за инвалиди; приспособления в обществения транспорт, които да улесняват придвижването на инвалиди.


„На час по лъжичка” не върши работа, но дори така да са ставали нещата през последните десет години, щяхме да сме доволни.


Тук искам да вметна, че отношението към инвалидите е било обект на спорове още преди повече от сто години. В XIV Народно събрание Александър Стамболийски предложил да се създаде един „общ инвалиден фонд” за всички професии, който да подпомага хората с увреждания, тъй като те са „тежест не само на своето семейство, а и на самото общество”. Друг депутат, който се вживял в ролята на Тома Неверни, контрирал: „Дали няма да се явят хора като битолските просяци, сами да се осакатяват.”. Стамболийски не му останал длъжен. „Щом се създаде такъв фонд, Вие сте свободни да си отрежете и двете ръце, г-н Савов”, отговорил той. 


Проблемите на хората с увреждания не са един и два, ще посоча само някои от тях:


-Преживяхме периоди, когато масово ни се намаляваха процентите при подаване на едни и същи документи;


-Явяването на ТЕЛК през две-три години на болни от неизлечими болести, за които дори няма лекарства или за които НЗОК не е разрешила скъпоструващи лекарства;


-Трудности при набавяне на документите за преосвидетелстване от ТЕЛК – няма направления, платени снимки, недостатъчно време за получаване на направление за ядрено магнитен резонанс и т.н.;


- Ходенето през една-две-три години в ТОЛЕК за шофьорски книжки, въпреки че имаш „златен талон”;


- Многодетните семейства, в които единият от родителите е инвалид, не могат да ползват „облагите” за семейства, в които и двамата родители са инвалиди, но с едно дете; 


- Неизползвани  възможности за отдих в безплатни санаториуми поради физически причини и т.н. 


Така стигаме до последното кощунство, което се готви спрямо нас – НОИ да определя дали сме годни да работим, или не, и от това да зависи правото ни на инвалидна пенсия. По разбираеми и очевидни причини истинските инвалиди не могат да бъдат пълноценни работници и служители, както и да спазват стриктно трудовата дисциплина. Що се отнася до фалшивите инвалиди – такива винаги е имало и ще има. Но те са разпознаваеми, защото не вървят по пътя на истинските. Лично аз не вярвам мним инвалид да се е жалвал от ТЕЛК пред НЕЛК. Но както е казал българският народ: „Не е луд този, който яде зелника, а онзи, който му го дава”.”