Откъде са се появили забивките?


 Когато Джеймс Нейсмит е изобретил баскетбола, той не е могъл и да си помисли как идеята му може така да се изврати: въобще не се е предполагало, че някой може да постави топката в коша, като го докосва с ръка. Дефектът станал възможен заради наличната инфраструктура. В спортните зали от онази епоха пътеката за бягане се намирала на балкона, на височина 10 фута (3.048 метра), и именно там било решено да се окачи кошница за праскови.


 Нейсмит смятал, че баскетболът ще бъде спорт за хора със стандартно телосложение и по тази причина никой няма да може да докосне кошницата с ръка.


 Погрешността на тези сметки била разкрита достатъчно бързо


 Още в първите десет години на миналия век в регионалните лиги на източна Америка се появили хора, които можели да забиват. За тази цел не винаги е било необходимо да притежават висок ръст и отскок. Например, знае се за непочтения гражданин с лукав поглед на име Джек Интрис от Ню Йорк. По онова време някои мачове се провеждали на площадки, оградени с мрежи. Както пише в книгата „Историята на „Микс“ от 1970 година Бил Гатмън, споменатият джентълмен „се покачвал по мрежата, стигал до височината на коша и докато защитниците безпомощно наблюдавали това, той получавал топката от своите съиграчи и я поставял в коша“.


 Официално първата забивка била зафиксирана на Олимпиадата през 1936 година и, естествено, станала причина за скандал. Изпълнителят бил Джо Фортънбъри, двуметровият капитан на САЩ. Поради смятаното за неспортсменско действие в неговата държава, той решил, че може да забие топката в коша на но състезание, и чрез това искал да демонстрира своето физическо превъзходство над японските играчи, използвайки дори такъв недопустим прийом. Фортънбъри – както написал New York Times в онова време – „показал поразително умение да спусне топката направо в коша по начин, по който посетителят на кафене потапя своята кифла в кафето“.


 След този случай японците излезли с идеята в баскетболните мачове да участват играчи, не по-високи от 187 см. Не стига, че Фортънбъри ги деморализирал с невижданите досега забивания в  коша, но и останалите американци си подавали топката на височина, която била недостъпна за азиатците.


 Белите могат да скачат. Най-добрите забивачи в историята на НБА


 Фортънбъри останал в историята, но винаги е казвал, че не е бил първият, направил забиване в коша. Има редица указания, че в 30-те години забивките вече били наричани с устойчивото словосъчетание „dunk shots“. Например изданието Woodland Daily Democrat съобщава през 1933 година за подвига на звездата на университета на Калифорния Барни Добас, който в мача срещу джентълмените от Чико Стейт вкарал 27 точки от общо 42 на отбора, а също така „се врязвал през защитата, преминавал с дрибъл цялата площадка и направил dunk-shot.“


 Най-общо, и самите забивки, и тяхното наименование, са присъствали в баскетбола практически от самото начало. Проблемът е в това, че този вариант за атака на коша оставал полуразрешен и затова се възприемал  от баскетболния свят като „грозно пате“, като нещо непотребно, нарушаващо спортните принципи, дори аморално.


 Защо забивките били забранявани?


 През 40-тегодини и по-късно баскетболът все по-малко напомнял онази игра, която предизвикала интерес в началото на века.  В отборите все повече се появявали играчи около два метра, които си подавали топката с по-малък ентусиазъм /а първоначално смисълът на играта бил именно в изненадващите и дори хазартни пасове/. Впрочем, и при забивките имало много вътрешни ограничения.


 Етичната стигма при тях не изчезнала чак до 70-те години


 „Аз умеех да забивам, да подавам пас зад гърба и много други неща – разказва Оскар Робъртсън. – Веднъж забих в коша още в училище, но треньорът ми се скара никога повече да не правя това. Забивките – това са глупост, игра за публиката. Всички звезди от моето поколение можеха да забиват, но не разбирали защо им е нужно това. Ние се уважавахме твърде много, за да го правим. Забиването, пасовете зад гърба и други подобни – за тази цел не беше необходима никаква техника. В училище ме научиха какво е това добра стрелба, че трябва да се приближа до коша колкото се може по-близо“.


 А освен това забиването в коша просто бе опасно за здравето. Човекът, който забивал, бил считан за провокатор и се опитвали да го накажат още на паркета – например с подлагане под него при приземяването му. В епохата, когато стълкновенията, юмручните сблъсъци, ударите с лакти не бяха често срещани, малцина прибягваха до риск. Известно е, че Уилт Чембърлейн можеше да вкарва в обръч, поставен на  височина 3.5 метра, но в НБА свръхрезултатните центрове се славили съвсем не със забивки, а с елегантно пускане на топката над обръча. Обяснението за всичко това било,че гигантът се притеснявал от своята сила и се притеснявал, че ще го сметнат за обикновен хулиган, а не за изкусен играч.


 „В онези години правилото бе, че играчите с голям отскок трябваше да бъдат изолирани от играта“, обяснява Съч Сендърс.


 Но все пак забивките си пробивали път тихомълком. Започнало епизодично, с цел забавление на феновете преди мачовете, или като показни актове на отмъщение (например, разяреният Чембърлейн засегнал няколко свои съперници – Джони Кер уверяваше, че забил топката с такава сила, че му счупил палеца на крака).


 Първият, който започнал да забива в коша регулярно, e Бил Ръсел.  На легенда от такъв мащаб, освен това и  доста раздразнителен (центърът се славел с неприятен характер, винаги бил недоволен от всичко и собственоръчно се разправял с онези, които го обиждат) забивките били прощавани.


 „Ръсел вкарваше над кожа след пасове на Боб Кузи, но това не било шокиращо – обяснява Слейтър Мартин. – Той просто хващал топката във въздуха и я насочвал в обръча. Нищо особено. Ние се примирявахме с това. Той не парадираше с това, не казваше нищо, не размахвал ръце. Ние не считахме забивката за нещо, което изисква особени умения. Ако можете да скачате високо, можете да забиете. Но какво от това?“


 И, естествено, естетичността на забивките просто отсъствала. Даже обратно: те се считали за въплъщение на грозотата на променилата се игра, още от 40-те години тръгна движение кошът да бъде оставен на по-голяма височина и да лиши гигантите да забиват (а тогава забивали само най-високите, на които това било по-удобно, отколкото да измислят някакъв друг вид стрелба).


 Фот Алън, ученик на Джеймс Нейсмит, обединил група треньори и журналисти, които в продължение на няколко десетилетия изразявала безпокойство по повод деградиращата техника на баскетболистите и разобличавала великаните, опитващи се да отнемат баскетбола от по-ниските.


 „В баскетбола не трябва да има никакви забивки. Тя не е демонстрация на баскетболни умения, а само демонстрация на ръста – написал Алън през 1937-ма в книгата „За по-добър баскетбол“. – Все някога ще се появи цял отбор гиганти, едновременно бързи и умни, и те ще пускат топката в коша с една ръка, като деца, които пускат монета в автомат за дъвка… Но нека те потърсят за себе си някакъв друг вид спорт“.


 Активистите около Алън се оплаквали, че вместо стрелба от разстояние топката просто се доставяла под коша, където само я поставяли в обръча.  Не им харесвало и това, че високите играчи просто отплесват падащата в обръча топка. (Тогава още не съществувало правилото за забрана на това). Не им харесвало и повишаването на резултатността. По тяхно мнение, това обезценявало важността на отбелязаните точки.


 Изходът от всичко това, според тях, бил прост: обръчът трябвало да се издигне с още половин метър. Такива експерименти са били провеждане нееднократно: през 1934-та, още когато Нейсмит бил жив, в университета Канзас, през 40-те години – в университета Вашингтон, а през 1954-та – вече в НБА, в мача между Лейкърс и Милуоки.


 И макар отзивите на всички участници да били положителни, на никого не му стискало да оформи всичко това на хартия.


 Правилата, естествено, се променяха съвсем не така, както му се искало на Алън и неговите поддръжници. Обръчът си останал на мястото и ролята на „дългучите“ била ограничена за сметка на въвеждане на ограничения на цветното поле пред коша и забраната  „голтендинг“, т.е. чадър не може да се прави след като топката е преминала връхната точка на параболата на своята траектория.


 А NCAA дори приела до директна забрана на забиването в коша. В студентската лига това било забранено от 1967 до 1976-та.


 Забивките в NCAA се появили благодарение на Боб Кърланд от Оклахома: един от първите хора с височина над 7 фута (над 213 см) в баскетбола „съвършено случайно“ забил през 1944-та, след което  такива не набиващи се в очи „случайности“ станали допустими.


 Въвеждайки забраната, лигата все пак аргументирала това така: голям брой травми под кошовете (около 1500 годишно), повредено имущество (уж играчите на Хюстън по някакъв начин изкривили ринговете), а също така и стандартният довод, че „забивката – това е стрелба, която не изисква никакво умение“…


 Но ето че времето за тази забрана било подбрано крайно неудачно


 Първо, през 1966 година шампион на NCAA станал отборът на Дон Хъскинс от Западен Тексас, този същият отбор, в който за първи път стартовата петица била от тъмнокожи момчета.


 Второ, през 1967-ма младият Лу Алсиндор (бъдещият Карийм Абдул Джабар)разпалил  в NCAA пожар: рекордът на UCLA още в първия мач, игра без загуба, шампионска титла и куп други неща.


 Забраната да се забива в коша получила известност като „правилото на Лу Алсиндор“. А самият той разпознал истинските причини даже не в желанието да го спрат, а в по-широк смисъл – фактора расизъм.


 „Според мен правилото, забраняващо забиването – това е очевидна дискриминация -  казваше той тогава. – Ако вие анализирате ситуацията ще разберете, че онези, които могат да забиват топката, това са основно чернокожите. Забивката – това е един от основните начини за развличане на публиката и няма нито една причина да се откажеш от нея, освен една: да не позволиш на този и други негри да властват в този спорт“.


 Най-смешното е, че след доста години се изяснило, че един от инициаторите на забраната бил Джон Уудън, треньора на Джабар в UCLA.


 „Тренер, как можахте да гласувате тази забрана?“- преразказва техните обяснения центърът в своята автобиография. – „Мислех, че това ще бъде за доброто на играта“. „За чия игра? Та това затрудни живота на UCLA повече, отколкото от каквото и да било друго“. „Това е уродлив шут, Карим, в него няма нищо, освен една груба сила“. Изумих се: самият аз не се славех с груба сила. „Баскетболът – това е отборна игра. А забивката е само способ да унижиш съперника“.


 Забивката не престанала да бъде източник на скандали. Но освен това вече придобила и ярко изразени културни асоциации.  Треньорът Робърт Баунсоще повече ожесточил формулировката на Джабар: „Те се опитват да попречат на 190-сантиметровите братлета да  изтръгнат възгласи от публиката, които чрез забивките се подиграват с огромните бели момчета… Всички прекрасно знаят, че забивките – това са фирмената черта на уличния баскетбол на черните“.


 





Следват Част 2 и Част 3


Източник: sports.ru


Превод: Петър Наков