Така или иначе, културните изменения вече били очевидни


„Стрелбата вече  не е на преден план“ – казва с тъга Дъг Колинс. – Сега цялата НБА е насочена към игра един на един, на постоянна конфронтация, главното оръжие в която е забивката. Ти забиваш през мен, след това аз ти вкарвам шест пъти поред при твоя защита, но твоята забивка се смята за по-значима, отколкото моите шест попадения от средна дистанция“.


Една от най-значимите фигури на епохата – това е тази на Шон Кемп. Зверската стихия на уличния баскетбол проникна в НБА в образа на хиператлетичното мощно крило, който  не можа да изкара дори една година в колеж заради разни съмнителни истории. Последствията се оказаха чудовищни: събирайки се заедно с плеймейкъра Гари Пейтън и либералния треньор Джордж Карл, Кемп подчертаваше своята физическа доминация с ураганни алеъпи, безумни пробиви и безстрашни полети към коша. Нещо повече, неговите забивания винаги бяха изражение на презрение, на силово потискане,  на метафизично унищожение. Но той не се ограничаваше с всичко това, но се и подиграваше над „жертвите“ си по различни начини, празнуваше живописно и въобще  правеше от забиването цял ритуал, от което се получаваше нещо съвършено необичайно, винаги опозоряващо своя опонент и утвърждаващо пълното превъзходство на самия Кемп.


Тандемът Пейтън-Кемп с нейните безкрайни алеъпи и забивки никога не криеше,  че именно тази обидна процедура е основната причина да излязат на паркета.


С това отношение – привързаността към постоянна конфронтация, където забиването в коша се превърнал в единствен аргумент – се заразила цялата лига. От началото на 90-те до средата на следващото десетилетие видяхме най-добрите забивки в историята на баскетбола. И най-добрите от тях някак си бяха пораждани от искрена, трудно сдържана ненавист.


Всеки от тези моменти  е отделна история с оригинален сюжет, с уникални отношения между героите и неповторим антураж. Но е важно да се разбере че всички те са израснали в атмосферата на конкретна епоха, която възпяваше унищожителната забивка като висша баскетболна ценност.


 Именно на този фон се роди и безспорно най-добрата забивка в историята на баскетбола – „забивката на смъртта“: Винс Картър се извиси в облаците, за да прескочи 213-сантиметровия Фредерик Вайс.


Картър бе събрал в себе си всичко най-добро от големите майстори от 80-те и 90-те и от тази компилация се получи неговият станал вече класически маниер. Тук бяха и завъртанията на Доминик Уилкинс, и „приспиването“ на топката на Джулиъс Ървинг, и изнасянето на топката отдолу на Майкъл Джордан.  Чистотата на изпълнението му била просто кинематографическа. Нищо по-добро вече няма да видим.


Доколко опасни са забивките?


Много.


Но за това някак си не е прието да се мисли и разсъждава.


Доста дълго опасността от забиването в коша оценявали само по нанесените материални щети. И ръководството на NCAA, и босовете на клубовете не криели, че повече ги е грижа за скъпото оборудване, отколкото за играчите. И затова им забранявали да забиват не само по време на игра, но и при загрявките. Имало и преки заплахи – че стойността на счупените табла и откъртените обръчи ще им бъдат удържани от малките им заплати.


Това помогнало само отчасти. През 60-те крилото на „Балтимор“ – високият 198 см Гас Джонсън, се прославил с това, че в рамките на няколко години счупил три табла. (За любопитните: имал вградена златна звезда на един от зъбите, а веднъж след спор в един бар докоснал точна на височина 3.5 метра от пода.) А през 1970 година Чарли „Хеликоптера“ Хентц от „Питсбърг“ твърде буквално възприел акцента на АБА за забивките и развлеченията и спечелил мача срещу „Каролина“ по оригинален начин. В хода на играта той успял отначало на откърти обръча, а след това и да строши таблото; треньорът на домакините се посъветвал със съдиите и решил да прекрати мача, като даде победата на разбушувалия се вандал.


През 1976 година била извършена не само революция в забивките, но и революция на баскетболното табло.  Артър Ерхат предложил нова конструкция на обръча, която намалила до минимум пораженията от мощните забивания. Забивките ставали все повече и повече, но само малцина направили това в опасния им вид. На Майкъл Джордан доста му провървяло.  А Дерел Доукинс и Шакил ОНийл съзнателно създавали образ на всемогъщи разрушители и забивали с всичка сила.


Веднъж заради Доукинс се наложило лигата не само да укрепи оборудването, но и да въведе допълнително правило: за счупено табло се отсъждал технически фаул. Тогавашният комисионер на лигата Лари ОБрайън повика центъра на килимчето и го заплашил, че ще го дисквалифицира и ще го глоби с 5 хиляди долара при повторно нарушение. Което вероятно е било справедливо, ако се вземе предвид, че пострадалият от Доукинс в Канзас Бил Робинзън след три години завършил живота си със самоубийство.


През 90-те и в следващото десетилетие – във времената на унищожаването на оборудването и съперниците – всички мисли за безопасност на забивачите били ограничени с това, че трябвало по-бързо да се отдалечат, когато започват да падат парчетата. Винс Картър си спомня, че негови колеги скачали над Чарлз Оукли, Алонзо Морнинг иП атрик Юинг, като дори не се замисляли за последствията.


Някои забивки завършвали  с нещастни случаи. Ендрю Богут едва не си счупил врата, Джералд Грин останал без палец, Тони Алън си контузил коляното, Дрю Гудън си повредил връзките на китката, Кристапс Порзингис скъсал кръстни връзки.


Да се обърне сериозно внимание на всичко това се започнало след случая с Дерик Роуз. Гардът си спечелил уважение с мощните забивания, но техниката му на приземяване на пети с прави крака винаги била смущаваща и в крайна сметка тя била призната за източник на неговите здравословни проблеми.


В наше време се заговори вече не само за това, че забиването е много травматично, че пристрастието към него съкращава кариерата, но и за това, че при забивките се изпитва болка.


В книгата „Физика на баскетбола“ Джон Фонтанел пише за това, че по негови сметки силата на стълкновението на ръката или китката с обръча е от порядъка на 170 Нютона. „Това е достатъчно за да се стигне до травма, особено поради факта, че ударът е върху твърде малка площ от ръката“.


Натъртванията на ръката, разкъсванията, повреждане на връзки – това е напълно естествено, дори и да не обръщаш внимание на прозеса на приземяването. Медицинският персонал на „Вашингтон Уизърдс“ разказва, че заради забиванията съществени проблеми с китките на играчите  възникват поне веднъж месечно.


 В какво се изразява постмодерната история на забивките?


Към 2020 година забивките са в странно състояние и по-нататъшната им еволюция е трудно да се предскаже.


1.      Забиването в коша не е излязло от мода, но съвършено точно престава да впечатлява кой знае колко. Както и всяко съвременно явление, в определен момент то престава да бъде гурманско блюдо, главна марка на баскетбола


 Феновете все по-малко се впечатляват от конкурсите за забивки и все по-скептично обсъждат поредната забивка на Леброн Джеймс сам срещу коша.


 От обект на изкуството забивката се превърна в нещо шаблонно.


 2.      Съвременните „постери“ за забивки, които силно впечатляват, излязоха от играта. И това едва ли е временно явление


 Има цял набор от обективни причини.


Днешният добър забивач е този, който акуратно скача към обръча и поставя топката в коша по начин, който не води до никаква болка.


Това всъщност е културното изменение. В НБА има много приятели, няма откровени гамени, а има и доста активисти, които разбират, че баскетболът далеч не е всичко… Накратко, в НБА не остана място за откровена ненавист към съперника, който да предизвикаш.


Последният път, когато при забивката се долови нещо лично – това бе нападението на Леброн Джеймс над Джейсън Тери. Тогава той още играеше за „Хийт“.


Сега трябва да седим и да очакваме кога Джа Морънт ще си спечели някой персонален враг като Юсуф Нуркич, да речем, а Зайон Уилямсънкрасиво ще мачка Ентъни Дейвис.


3.      Да бъдеш забивач е срамно


 С разцвета на забивките  майсторите на това изкуство се сблъскали с неприятната дилема: в общественото съзнание възниква разделение на истински баскетболисти и „забивачи“, към които започват да се отнасят като към непълноценни


Първият, който пострада от тази репутация, бе Доминик Уилкинс. Неговият съперник Майкъл Джордан навреме успя да се промъкне в редицата на баскетболистите, а Уилкинс, който някога се сражаваше един на един с Лар Бърд, не успя – и в крайна сметка загуби  и мястото в списъка на 50-те най-добри играчи. Той бе запомнен единствено като майстор да прави отлични забивки, но кариерните му постижения не впечатлиха.


Кобе Брайънт се отказа от повторно участие в конкурсите, като показателно бе това, че се съсредоточи върху отборните действия. Винс Картър не направи такъв демонстративен отказ  завърши кариерата си като човек, който не спечели нищо друго, освен това, че извърши десетки велики забивки.


Блейк Грифин е последната суперзвезда на НБА, която не се боеше са развлича хората чрез забивки в коша. Но сега малцина помнят Крифин като баскетболист, той си остана само забивач с очаквано провалена кариера.


Леброн Джеймс цял живот се заиграваше с феновете: публикуваше видео с колоритни забивки, но на участие в конкурс така и не се реши да отиде.


Работата е в това, че сега клеймото „забивач“ плаши още повече. По-рано такава репутация с всичка сила избягваха суперзвездите. А сега репутацията на „забивачите“ избягват вече и играчите, които все още претендират да станат звезди.


Именно с това е свързана и решението на Зак Лавин относно участието му в конкурса за забивки: от последния, който бе в Чикаго, където  играе, той се отказа заради това, че се е почувствал обиден – не го избраха в Мача на звездите за игрови заслуги, и затова той не пожела да показва пред зрителите своите забивки.


4.      Забивката – това е отделен спорт. И нейният дом не е НБА.


През 70-те години до нас достигаха само легенди за това, че на уличните площадки е значително по-весело, отколкото в НБА. В епохата на YouTube е лесно да се убедим в това: естетическите граници на забивката разширяват самите професионални забивачи. Те отделят изключително много време да измислят нещо съвсем ново, невиждано, фирмено, ходят по конкурси, кито се провеждат в различни части на света. И, разбира се, събират милиони гледания.


Преди четири години Джордан Килгънон, най-известният от тях, даже се промъкна в програмата на Мача на звездите в Торонто със „забивката на скорпиона“. И възникна ясното усещане, че бъдещето на забивката, а и на самия конкурс по време на Мача на звездите, вече не принадлежи на онези, които играят в лигата.


Само на един човек успя да направи забиване с два оборота на във въздуха. И това е професионалният забивач Ториан Фонтенет, а не някой от НБА.


5.      Изхождайки от всичко това, ни се иска час по-скоро да видим „Космически забивки 2“.  В оригиналния филм Джордан  мачкаше пришълците с помощта на  т.н. „космическа забивка“, символ едновременно на мощ и изящество – най-красивото и най-унизителното в баскетбола.


 На Леброн Джеймс май ще се наложи да пофантазира на тази тема, но тогава, когато възприемането на забивката е претърпяло значителни изменения. Ако се ориентира към това, което е на дневен ред в баскетбола, то като че ли той трябва да подаде скрит пас към Лола Бъни от зоната за 3 точки в ъгъла на игралното поле.


Източник: sports.ru


Превод: Петър Наков