“Хоризонт на въздишките“ се нарича най-новата стихосбирка на поета Симеон Ангелов – зам.-председател на Сдружение на литературните творци от Ботевград “Стамен Панчев“, член на Съюза на писателите в България,  Книгата излезе от печат преди броени дни. Тя съдържа около 60 поетични творби, написани в периода 2022 – 2023 год.


“Хоризонт на въздишките“ ще бъде представена пред публика след местните избори. Датата, часът и мястото ще обявя предварително. Това сподели авторът пред наш репортер.


С любезното разрешение на Симеон Ангелов публикуваме  три от стихотворенията, които, по негови думи, тематично определят най-точно концепцията на книгата:


КАКАВИДА


Попитай ме още ли искам!


Попитай ме с поглед и зов!


Попитай ме с моето име


и в топлата нощ пак за тебе ще бъда готов!


 


Не мога да шепна – прегръдка е шепотът.


Гласът ми се губи, от страсти пиян.


Отеква в душата на "бурята" екотът


и идва денят, от любов разлюлян.


 


Проблясват в небето горещите спомени.


Докосва зората тела от сатен


и падат сълзи, от очите отронени,


посрещнали с обич най-дългия ден.


 


Днес лятото огнено ще ни "събуди".


Ще търсим съня си, в безсъние скрит.


Ще пърхат в корема мечти-пеперуди -


ще пият нектара, от нас неизпит!


 


Попитай ме още ли искам!...


 


РАЗТОЯНИЯ


 


Колко много безгрижно море ни разделя!


Ти брега си, а аз - онзи див хоризонт,


към когото свободният вятър отвежда


кораб пълен с непреживяна любов,


изгоряла с въздишка.


Днес вълните от моите сълзи солени


всеки миг си откъсват от тебе живот,


впили хищните устни на своята страст


там, където си най-уязвима.


Нерушима е само тъгата на вятъра.


Във безкрайна спирала 


той изпраща към бездната


всяка капка прикрита надежда.


А назад връща яростно тъжните спомени,


за да съскат вълните, като ехо отминало,


само пъклени думи за сбогом.


Остарялото време не търси почивка,


че стрелките му сочат в различни посоки.


Бели зайчета – бели секунди


още скачат игриво и безгрижно се гонят


над потъваща в нищото обич…


Колко много любов не достигна до никъде!


 


 


ХОРИЗОНТ НА ВЪЗДИШКИТЕ


 


Все рисувам със поглед безбройните демони,


по презумпция скрити дълбоко у мен.


И прелита, прахосано в пътища, времето,


а в душата остава само спомен за тлен.


 


Страстни чувства отново бушуват в сърцето.


Сетни сили напрягам да изтръгна греха,


който сбрал е в ядрото си мними столетия,


полудели от ревност, самота, суета...


 


Но животът ме мами да поема нататък –


към море и небе с хоризонт без разстрел


и наслагва в очите ми жив отпечатък –


страшно син и безгрижно жесток акварел!