Публикуваме една от творбите на учителката от ПМГ „Акад.проф.д-р Асен Златаров„ Стефка Граматикова, включена в сборника „Меридианът на нощта” и представена на сцената на драматичен театър „София” в навечерието на Деня на будителите.

ДУХОВНАТА МИСИЯ НА НАРОДНИЯ ВОДАЧ 
(есе по литературен проблем от романа „Железният светилник” на Димитър Талев) 

„Човек не може и не бива да живее само за себе си…”  Звучи като канон, алтруистично, толкова нравствено, че направо да се усъмниш… То за нас, българите, това си е “патент” – ние все не вярваме в кумири и “празни приказки”; все се съмняваме в победата на Доброто, тъпчейки с вековните си “окови” върху изпитаните максими, че: “много хубаво не е на хубаво”, “преклонена глава сабя я не сече”, “да би мирно седяло, не би чудо видяло” и т.н., и т.н… А пак и все пак, очакваме “Чудото” всеки ден! Искаме да го срещнем, разпознаем, изпитаме… искаме да се докоснем до чистотата му без да ни мине през главите, че “тука има нещо гнило”! Искаме! А стига ли само да искаме?! Стига ли “черупката”, наречена човешко тяло, да побере въпросите, които “никой век не разреши”? Стига ли смелостта да се изправим пред отговорите им?……………………………………………………………………………………………………………“Няма достатъчно здрава черупка, в която би се скрил човек…” – казва Рилският монах от романа на Димитър Талев “Железният светилник”. Наистина няма, защото човекът не е просто биология, не е просто материя, той е Дух, който се нуждае от свободата да лети свободно в пространството! Парадоксът е, че  биологията и материята са неговата “черупка”, неговите “окови”, а виждали ли сте орел “да лети към небето” с оковани криле?! Едва ли, но за жалост “орлите” са малко! Повече са “жабите”, чиито напъни за летене завършват трагично. /виж “Рибен буквар” на д-р Петър Берон, басни/… И тогава идват страхът, примирението, робското малодушие, които ни обезличават и превръщат в “маса”! Дрънчим с оковите си по отъпкания път, докато спокойствието ни не бъде нарушено от плясъка на криле: “ Човек не може и не бива да живее само за себе си…” Тези думи нарушават спокойствието в Глаушевия дом, който Султана е подредила по всички норми на патриархалния канон; Тези думи превръщат в “орел” едно от чедата й и неговият полет кара хората да погледнат “нагоре” и да забият “преспанските камбани”! Може би  не “в няколко деня”, но “бавно и полека” Лазар Глаушев се превръща за Преспа в онова, което по-късно Левски (нали поне него още не сме отрекли) става за цял един народ! Саможертвата на Лазар не е толкова величава и трагична като “бесилото” на Апостола, но е малка част от пътя към Голямото! Та нали освен свой дом и своя челяд “имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно…” Пътят на Лазар е една от многото “пътечки”, които в крайна сметка водят към “Чудото”! Лазар…Като се замислиш, името му – нито повече, нито по-малко, символизира Мисията му – възкръсването на един народ! Чудя се само…Толкова често днес гледам към небето, а не виждам орли… Ослушвам се, а не чувам: “Човек не може и не бива да живее само за себе си…”