Допингът раздели спортистите на богати, бедни и китайци

 

До 1976 г. Oлимпийските игри започваха с лека атлетика и завършваха с плуване. Но организаторите изчислиха, че финансово е по-изгодно да завършват с атлетика, защото Царицата на спортовете събира най-много зрители. Рекордът по зрителски интерес беше в Пекин 2008 – 3 милиарда и 800 милиона души, което е с пъти повече от гледаемостта на всички останали спортове. Англичаните още не са дали статистика за гледаемостта на леката атлетика в Лондон 2012, но е факт, че Олимпийският стадион беше пълен и в десетте състезателни дни. Защото имаше борба, сериозна конкуренция, нови герои и сравнително високи резултати. Отдавна не бяхме виждали толкова много световни рекорди на Олимпийски игри. В атлетиката те са четири, и то много сериозни. Особено значим е този на кениеца Дейвид Рудиша в бягането на 800 м (1:40.91 мин), макар че спринтьорските рекорди са по-ефектни и правят по-голямо впечатление на феновете. В останалите дисциплини не видяхме този бум от постижения. Явно има проблем, но ръководителите на световната атлетика или не го виждат, или не искат да го видят. Голяма част от световните рекорди, особено при жените са с давност над 20-25 години. Много е странно, след като новото възстановяване (не обичам думата допинг) е много по-качествено от това, което приемаха атлетите преди десетилетия. Защо тогава резултатите на днешните състезатели не фръкват, а брадатите рекорди стоят недостижими?!

Причината е точно в новото възстановяване. Неговата ефикасност успокои и разглези атлетите и те намалиха подготовката. А само преди тридесетина години тренировките бяха нечовешки. Зная какво правеха и чужденците, и нашите атлети. Тренираха по четири пъти на ден, и то с непозната за предишните времена интензивност. Ще припомня един исторически факт. На 25 май 1935 г. Джеси Оуенс преодоля 8,13 метра в скока на дължина и обяви, че вече ще тренира не два пъти, а три пъти СЕДМИЧНО. Тогава в САЩ се вдигнаха на протест организации за защита правата на човека. А само няколко десетилетия по-късно, през 80-те години на 20 век, сякаш никой не забелязваше, че състезателите тренираха по 3-4 пъти ДНЕВНО, и то с интензивност, която Джеси Оуенс не е познавал. И когато на тези наистина подготвени тела дадоха лъжичката със стимулиращите препарати, резултатите дръпнаха до такава степен, че даже смутиха света. Бях на стадиона в Камбера на 6 октомври 1985 г., когато женската щафета на ГДР 4 х 100 м в състав Зилке Гладиш, Сабине Ригер, Ингрид Ауерсвалд, Марлиз Гьор закова хронометъра на 41,37 секунди. И в продължение на 27 години коментаторите повтаряха „Това е нечовешки рекорд, постигнат с помощта на химия!” На игрите в Лондон това постижение беше подобрено с 0,55 сек от американската щафета. Интересно защо коментаторите замълчаха смутени. Явно и новият допинг върши работа, при това доста по-ефективно. Но трябва и да си подготвен. Само с „лъжичката” не става.Невероятен напредък в стимулирането на атлетите направиха китайците. Заговори се за китайска инвазия в допинга. Представителите на тази нация изобщо не се вълнуват от забранителните списъци на Световната антидопингова агенция (WADA). Защото те разполагат с възстановяване, до което никой друг в света няма достъп. Китайците не го споделят, пазят го за себе си. Докато навремето треньорите на ГДР криеха тайните си, но все нещо стигаше до останалите. Особено до нас, българите, защото тренирахме заедно с гермаците на Белмекен. Нищо от боклука на спортистите от ГДР не се изхвърляше без да се прегледа основно.

При китайците обаче няма пробиви. За първи път китайското чудо се появи на световното в Щутгарт 1993 г. – тогава те взеха почти всички медали на средните и дълги бягания, при това с рекорди. Треньорът им Ю Рен Ма каза скромно, че и той не знае причината за този успех. Призна само, че в областта, в която са водили подготовка, се въдели стотици голи костенурки. От тях варял супичка на състезателките си, а постиженията им много се подобрявали. Горките животинки – сигурно западняците са ги изтребили, за да стимулират своите спортисти, но нищо. Възстановяването на китайските атлети си остава неуловимо и за най-модерните технологии на допинг лабораториите. Това накара председателят на МОК Жак Рох да признае официално, че битката с допинга е обречена на провал. Ръководителите на световния спорт направиха нещо, което може би е неморално, но аз напълно одобрявам. Те решиха всички нови възстановителни средства да не влизат веднага в забранителния списък, както беше преди, а едва в края на годината, когато те вече са си свършили работата. Така спортистите ги ползват цяла година без да се притесняват от допинг-ченгетата. Разбира се, новите препарати са много по-скъпи, изискват индивидуален подход към всеки състезател и неговото обслужване от научна лаборатория и десетки специалисти. По този начин допингът  раздели категорично спортистите на богати, бедни и китайци. 

Не е случайно, че в класирането по спечелени отличия на Игрите в Лондон САЩ зае първото място с 46 златни, 29 сребърни и 29 бронзови, а на второто място е Китай с 38 златни, 27 сребърни и 23 бронзови. Това може да означава, че или китайците са намалили интензивността на подготовката си, или че американците са форсирали тренировките. Манталитетът на спортистите се диктува от тези, които им плащат. Не обвинявам спортистите за нищо, те никога не са виновни. Има хора, които ги ръководят и които знаят защо ги ръководят точно по този начин. От всички човешки дейности спортът получава най-много пари. В сравнение с милиардите, които се изливат в спорта, науката, изкуството получават жълти стотинки. Но ако не е интересно на стадионите, ако няма безпощадна конкуренция и високи резултати, ако го няма „новото възстановяване”, спортът ще изчезне в този му вид.На фона на фантастичното представяне на американци и китайци нашите спортисти постигнаха антирекорд в Лондон. България завърши 63-та с един сребърен и един бронзов медал - най-слабото ни представяне на Летни олимпийски игри от Хелзинки 1952 г. насам.

Българският спорт е в упадък не от вчера. Първото и главно звено, което не работи, са треньорите. У нас вече трудно се намират специалисти, които умеят да подготвят атлети на високо равнище. А тези, които работят с подрастващите, упражняват професията само като хоби. Наблюдавал съм години наред как треньорите стояха пред училищата между двете смени и търсеха деца с физически данни за елитен спорт. Наскоро минах край Френската гимназия, а на вратата - прекрасни деца, високи една глава над мене. Бяха като нарисувани – да ги дадеш в ръцете на треньор, който да ги превърне в големи спортисти. Но никой не беше направил и опит да привлече тези деца към спорта. Като пълен левак попитах: „Момчета, какво тренирате?” Те ме изгледаха учудени и отговориха: „Четири по сто със салатка”.

Григор Христов