Как забивката дошла на мода?


Америка живеела в условията на расова сегрегация. Баскетболът също.


НБА възпявал отборния баскетбол и се отнасял към забивките като към нещо оскърбително. Паралелно с това се припомняха истории за легендарните забивачи от стрийтбола: Ърл „Козела“  Мениголт (б. пр. – чичото на един от новите американци в Балкан за сезон 2020-2021 Кори Мениголт), Хърман  „Хеликоптера“ Новингс, Джо „Разрушителя“ Хамънд… Философските различия били непримирими.


„Гледайки съвременните играчи, на всичките тези забивки с извъртане на 360 градуса и тем подобни, си мисля: „Ние никога не бихме си позволили такива глупости“ – казва Уилт Чембърлейн. – Не защото не можехме да ги правим. Нима си мислите, че Уилт Чембърлейн или Елджин Бейлър не биха могли да направят умопомрачително забиване? Тях можехте да видите на нашите тренировки.  Но съществуваше строг кодекс на поведение.  Да, вие понякога бихте моли да забиете, но не за да унижите съперника. Сега виждам зверски забивки на играч, чийто отбор губи с 20 точки. Що за глупости са това? Ако бях пробвал такова нещо по мое време, можеше да ми счупят крака. Всичко това е психологията на „Глоубтротърс“, на първо място да е шоуто. А при нас на първо място беше играта“.


Различията са били непримирими…. Но паралелната реалност било невъзможно да се скрие.


Дейвид Томпсън, кумирът на Майкъл Джордан, прекарал цялата си университетска кариера по време на забраната да се забива в коша. Но понякога и той те се сдържал.


„За мен хич не бе трудно да забивам, особено когато постоянно летиш над обръча – разказва той. – По-просто би било да получаваш пасове и веднага да сложиш топката в коша, но се налагаше да стоя мирен. В края на последния мач от моя последен сезон се откъснах на бърза атака. И не можех да се откажа от предоставилата ми се възможност.  Свириха ми техническо, но зрителите избухнаха в аплодисменти. Треньорът Норм Слоун веднага ме смени“.


 Забиванията нахлуваха в официалния свят. Макар и контрабандно


В края на 60-те години на строгата, консервативна НБА се появява дързък конкурент с безумни иновации – АБА.  Първото нещо на новата лига е да се откаже от някои безсмислици на отборния баскетбол и да се концентрира върху изявата на ярки личности, на атакуващия баскетбол и на най-привлекателното, т.е. върху забиванията. Съвсем неслучайно се получава така, че в новата лига се оказват най-вълнуващите изпълнители на онази епоха: Дейвид Томпсън, Джулиъс Ървинг, Джордж Гервин,  Гас Джонсън, Моузес Малоун… АБА събрала цялата мощ на чернокожия уличен баскетбол и я поставила в измеренията на професионалния баскетбол.


„В НБА, ако забият през теб, ти си задължен да му разбиеш мутрата – казва Ървинг. – Но в АБА забивките станаха част от играта. АБА заложила на всичко ново. Ето защо ние не се притеснявахме за забивките. Когато попаднах в НБА, Дейв Коуенс ми каза: „Ако ти забиеш през някого, то ще ти отрежат главата“. Отвърнах му, че въпреки това ще продължавам да забивам в коша, тъй като това е най-ефективната стрелба, това е част от играта ми. Но той не сгреши: действително се опитваха да ми откъснат главата, но не им се получаваше“.


През 1976 – в последната година от своето съществуване – АБА логично дошла до идеята за провеждане на конкурс за забивки.


„Забивката означавала за АБА много повече, отколкото за сегашната НБА – пояснява Дан Исъл. – Това бе декларация за твоя талант и твоето мъжко превъзходство. Тя бе толкова важна за АБА, че загрявките преди мача се превръщаха в истинско шоу. Например, в „Нетс“ имаше един момък – Оли Тейлър, който просто откачаше – забиваше по всевъзможни начини, които можеше да си представиш, и трибуните изригваха още преди  началото на срещата. Конкурсът за забивки бе продължение на тази идея“.


Важно е да се знае, че в първия конкурс всичко било спонтанно. И самият той бил замислен просто като начин да се привлече вниманието на зрителите по време на почивките. И забивачите на практика загубваха примерно нула минути, за да подготвят нещо оригинално, и като цяло импровизирали.


Н този първи конкурс формулирал всичко характерно за АБА. И точно заради това и се получил.


1976-та – това е времето на първата велика забивка, финалния опит на Джулиъс Ървинг, която направил със скок от фауллинията.


1976-та – това е официалното потвърждение, че забивките не само биват легализирани (именно тогава NCAA  сваля забраната), но и като цяло станаха модни.


1976-та – това е моментът, който радикално променя баскетбола и цялата негова история. Забиването в коша се превръща в прекрасен лебед и едва ли не като главен символ на играта – неин маркетингов таран, свидетелство за атлетическо превъзходство, на претенциите й за нарушаване на законите на физиката и проява на чуждопланетно влияние.


 Помощта на АБА и нейният креативен подход ускорила неминуемия процес. През 70-те години баскетболът все по-активно се превръща в игра на чернокожите, което, в частност, води и до сериозни корекции в джентълменския кодекс.


Интересно е, че недоволството от това, че баскетболът става „черен“, в медиите се превръща в недоволство от това, че баскетболът става игра със забиване в кошовете. През 1981 година един автор се оплаква, че „ако горилите излязат от зоопарковете и започнат да играят баскетбол, то ще започнат лесно да забиват“. Журналистът от LA Times се жалва, че габаритите на съвременните баскетболисти „вече не се вписва в оковите на робите от корабите“. А когато NBC предпочела мачовете от студентската лига пред играта на професионалистите, нейният мениджър пояснил, че „НБА е станала твърде черна, за да се хареса на повечето любители на играта“.


Как забивките станали изкуство?


Естетизацията на забивката дотолкова станала присъща на баскетбола от 80-те, че за нея не било прието да се говори. Смята се, че НБА била спасена от Лари Бърд и Меджик Джонсън. И към тях добавят и Дейвид Стърн, както и забивките, красиви и многообразни.


Преди всичко трябва да се отбележи многообразието.


При цялата им способност да летят, Ървинг, Томпсън и останалите действали доста праволинейно. Първият, който открива новата същност на забивката, станал човек от същия този джордановски „кокаинов цирк“ – Орландо Уулридж. Той първи направил забивка, прекарвайки топката между краката си. И показал, че в нея има много повече, отколкото чист атлетизъм, амплитуда на отскока и даже развяващата се афро-прическа.


След него тръгнали  великите.


Майкъл Джордан не завоювал света изведнъж. За това му били необходими няколко етапа, и в първия от тях Негово Въздушно величество се представил като човек, умеещ да се задържа след отскок, сякаш бил неподвластен на земното притегляне, и явяващ се нещо като реалистична версия на супергероя. Супермен лети неестествено, Спайдърмен, Карлсон и Батман използват допълнителни приспособления, а виж Джордан – той е въплъщение на хармонията и потвърждение на това, че и тази стихия не е недостъпна, макар и не съвсем присъща за човек.


В края на 80-те Майкъл Джордан и Доминик Уилкинс правят конкурса по забивки едно от знаковите събития в календара на НБА.


Сега техните изпълнения не се гледат особено много. Но трябва да се споменат три ключови момента:


1.      Тези конкурси ни подариха няколко легендарни забивки, сред които забивката на Джордан, при която той практически лети във въздуха, и забивката тип „мелница“ на Уилкинс.


2.      На този етап конкурсите за забивки се превръщат в много престижно мероприятие с особена гордост за лигата: НБА съумяла да направи нещо, строго казано, имащо много слабо отношение към баскетбола, в оригинално зрелище и счела за необходимо да стимулира този интерес и за в бъдеще


3.      3. Лигата разглеждала забивките като естетическо удоволствие и използва това вече повече от 30 години


 Едва ли може да се счита за съвпадение това, че лигата започнала да расте стремглаво от момента, когато престанала да счита забивките за скандално явление.


Как забивката се превърна в поразяващо оръжие?


Естетиката на забиването, както впрочем и всяка друга естетика, не е разбираема за всеки. Това, което се усеща много осезаемо, е  унижението /унищожението/ самоутвърждаването , които първоначално са заложени в този елемент.


Забивките се развивали в две направления


Отгоре – от офиса на НБА – задавали курса на техниката, на фантазията, на все по-нови хоризонти за развитие


Отдолу – от гетото на НБА – идвал импулс от друг характер.


Баскетболните философи и пуристи не намирали място за забивката в баскетбола още през аристократичните 1920-1930 години. През 60-те Уилт Чембърлейн и Оскар Робъртсън не разбирали въобще откъде идва желанието да унищожиш своя колега. Даже момчетата от полулегалната АБА лига се отнасяли максимално деликатно.


 



Следва  Част 3


Източник: sports.ru


Превод: Петър Наков