Днес се навършват 141 години от рождението на ботевградския поет и общественик Стамен Панчев. Датата бе отбелязана скромно заради въведените ограничителни мерки срещу разпространението на COVID-19. Пред паметника на нашия виден съгражданин венци и цветя поставиха представители на Община Ботевград, ТПГ „Стамен Панчев“ и Исторически музей – Ботевград. 


По повод годишнината, музеят припомня:  


Роден на 16 декември 1879 година в старото Орхание, днешен Ботевград. Кръстен на дядо си Стамен, наследник на Цагарския род. Майка му умира, когато той е на шест години, а баща му е на фронта. След като завършва основното си и прогимназиално образование, учи педагогическата гимназия в Кюстендил.Там той намира нови приятели, формира любителски оркестър и с него изнасят малки музикални спектакли и серенади. Завършва гимназията с отличие и се връща при семейството си в Ботевград.


От есента на 1898 година е в София, където се записва студент във факултета по Философия и педагогика. В столицата Стамен отсяда при свои далечни роднини – семейството на Васил Панчев. Децата на Васил силно се привързват към младия студент, който от своя страна става пламенен почитател на големия син – Никола, който правел първите си стъпки като писател с псевдонима „Ракитин”. През 1902 година, с пореден № 727 Стамен Панчев е дипломиран и неговият 4-годишен престой в София завършва. Още през лятото на същата година той е назначен за учител в село Абланица, като едновременно е и директор на второкласното училище. Но скоро след това е преназначен за учител в гимназията в гр. Троян. През есента получава повиквателна от Школата за запасни офицери в Княжево. И така започва военният живот на младия учител – в трета рота, в самото подножие на Витоша. В края на всяка седмица за школниците идва заслуженият „градски отпуск”. Войниците имат възможност да посетят своите близки от столицата. Именно тогава Стамен се среща със своя добър приятел – Никола (Ракитин). Но има и друга причина, която влече младежа към дома на Васил Панчев – сестрата на Ракитин - Райна, в която е влюбен. 


Бързо отминават дните на военната служба в школата. Заедно с другарите си Стамен Панчев е произведен подпоручик от запаса и изпратен на стаж в 1-ви пехотен полк. След няколко месеца той завършва стажа и е освободен от военна служба. Сбогува се със семейството на бъдещата си съпруга и се връща в Орхание, където е назначен за учител в местната гимназия. 


На 17 септември 1912 година по българските земи се обявява обща мобилизация. През същия ден Стамен работи до късно в гимназията и когато се прибира, той за последен път сяда на една трапеза с любимите си хора. На следващия ден, 18 септември 1912 година, заминава през Арабаконак за София. В столицата се снабдява с всичко необходимо за военна служба и на другия ден заминава за Цариброд, където се явява в щаба на 38-и пехотен полк. Веднага е изпратен за командир на взвод в 12-а рота на трета дружина от полка. В първите дни от войната Стамен пише на баща си: „За всичко мисля, но най-вече за детето ми. Моята синовна молба е да не оставяш на чужди хора да се грижат за него. Ако мен загубиш, оставям ти Павел за син. Отечеството, вярвам да се погрижи и да вземе под закрилата си ония, чиито бащи са сложили кости за него, за неговата чест и слава, за неговото велико бъдеще ....”


Започват ожесточените битки. На 18-ти октомври, в крака е ранен подпоручик Стамен Панчев. В тези тежки момента Стамен твори най-прочувствените си стихотворения: „Зимна вечер”, Войнишки сън”, „Бойното поле” и най-завладяващата си творба – „Сине мой”. 


На 16-ти март той е в частта си при Чаталджа. Възложено му е да охранява брега на Мраморно море при Ялос. При третата поредна кавалерийска атака, на 17 март, получава две тежки рани в стомаха и дясната ръка над китката от обстрелващ ги английски военен кораб. Приет е в лазарета и стоически понася болките. Надеждата за живот не го напуска до смъртта му в 8 часа и 10, на 23 март 1913 година, когато притиснал снимката на 3-годишния си син Павел, Стамен Панчев затваря очите си за последен път. Погребан е същия ден на най-голямата височина между селата Кадъкьой и Елбасан, край гръцките гробища.


Поклон!